On-line издание за българското черноморие
Новини Абонамент Контакти

Начало

Брой 4742

Събота, 06.07.2013 Към последния брой


Рубрики
 Начало
  Топ новини
  Новини, Варна
  Новини, България
  Новини, светът
  Живот
  Спорт
  Барометър
  Интимно
  > Капитански мостик
  Студени досиета
 Съдържание




До редактора
more@triada.bg


Търсене

Отиди в този брой



К.д.п. Тодор Цонков:


Добрият капитан е самотник на борда

Морето сам си го избрах още на 11 години и сам реших кога трябва да сляза на брега, твърди дългогодишният опитен моряк

СТЕФАН ДЕНКОВ

Роден е във Варна на 6 април 1941 г., зодия Овен. През август 1952 г. влиза в тогавашното нахимовско училище в града, където обучението е при военен режим, и след закриването му през 1955 г. продължава образованието си в елитната за времето си гимназия, известна като бившата девическа. През 1959 г. е приет във ВВМУ „Никола Й. Вапцаров”. Дипломира се и от 1964 г. плава, като преминава през всички помощник-капитански степени и в началото на 1970 г., още ненавършил 29 години, става капитан на кораб. През 1978 г. слиза на брега и работи в администрацията една година, след това заминава като представител на БМФ в Египет. Връща се в края на 1984 г. и до 1989 г. е в БУЛКОН- отдела за контейнерния транспорт, като се занимава с мултимодалните превози. След това отново прави 3 рейса на различни кораби. От 1993 г. досега оглавява варненския мининг офис на известна израелска корабна компания. Дъщеря му Сребрена Цонкова също работи в менинговия сектор, а неговият внук, Тодор, след като е завършил “Global Management” в London, продължава с магистратура “Shipping and Trading” в Ротердам.

Откакто съм се родил - зодия Овен, все вървя с главата напред. Помня бях на 8 - 9 години, всички в рода ми бяха запалени поддръжници на „Спартак”, моя милост обаче се запъна: „ Аз пък съм от „Черно море”. Всички викнаха: ”Защо бе, Тотко?” (така ме наричаха). Аргументът ми бе непокланим: „Ами, за да бъда различен от вас.”Така стана и със сродяването ми с морето, когато бях едва на 11 години. Тогава ме приеха в нахимовското училище във Варна. С тези думи тръгва разказът на к.д.п. Тодор Цонков от капитанския мостик. Приеха ме след полагане на изпити през август 1952 г., няколко месеца след откриването му по образец на съществуващото и днес в Санкт Петербург училище на името на адмирал Нахимов. То е с военноморска насоченост при казармен режим. Баща ми- светла му памет!, не беше съгласен и казваше: ”Едно дете трябва да играе.” Аз пак отсичах: „Не!” На тази възраст можеш ли да разбереш точно какво искаш? После, когато закриха нахимовското училище и се върнах в гимназията, чак до XI клас играех на лимки с децата на улицата. Баща ми: „Не ти ли казвах, когато отиваше там!” Аз пък: ”Това си е мой проблем.” И досега не съжалявам, защото военната дисциплина, която бе задължителна после, и Морското училище, ми дадоха

онази самодисциплина, чувство за отговорност,

които са изключително важни не само за морската професия, но и за всяка друга, категоричен е кап. Цонков. Минах всички степени от четвърти до старши помощник и станах капитан още ненавършил 29 г. Около година и половина бях на кораб „Котел” и от там ме пратиха на стария „Персенк” - 17 000-тонен много хубав, френска постройка. Беше септември 1974 г., пристигам с кораба на бургаското пристанище и гледам долу ме чака такси. Шефът на БМФ – Бургас, ми казва: ”Веднага си вземай багажа, кап. Йонков (генералния директор на Параходството) те вика.” Докато пристигна, през цялото време си мислех - къде са ме хванали?! Влизам при него и той ми нарежда- сдаваш кораба и заминаваш в Херсон, Украйна. Нали съм зодия Овен, в първия момент се дърпам и отсичам: „Мен никой не ме е питал искам ли?” Кап. Йонков скача: „Ще ти кажа аз на тебе! Ние оглеждаме списък с 25 капитани и се спираме на теб.” На мен се спрели, за да получа втория от серията 6 кораба, строени в Херсон, които бяха гордостта на БМФ. Аз пак на своето: ”Добре, но искам сам да си подбера екипажа и най-вече главния механик, старшия помощник и помполита.” Той прие с досада упорството ми - да съм се оправял сам. Да, ама в партийния комитет, където не ме обичаха, вече си били определили своя човек за помполит. Това обаче не мина пред мен. Оказах се първият капитан на БМФ, който си иска предишния помполит. Защо го направих ли? Казвах си - защо да изпускам досегашния, работил съм вече цели 3 г. върху неговото превъзпитание. Когато дойде на кораба ми, той призна: „А бе, карахме там едни курсове, където ни казваха, че капитаните са предатели и че трябва да ви наблюдаваме, следим и т.н.”
Четири години изкарах като капитан на „Хр. Ботев” - чудесен кораб. През 1977 г. вече до гуша ми беше дошло - при всяко завръщане идва човек от ДС, сяда до теб и нарежда - казвай сега, какво става! Опъвам се, той пак - ти си капитанът и си длъжен да кажеш! Отиваш после в митницата, гледат те като първия контрабандист... Влизам при генералния директор и отсичам: „Слизам от кораба! Писна ми от ДС, от митничари.” Като чиста проба Овен аз решавам за себе си, акъл от никого не ща! Генералният казва: „Точно сега няма да слезеш. Има един кораб, няма на кого друг да го дадем.” Ставаше дума за третия от украинската серия -

„Иван Загубански”, натоварен с оръжие за Сомалия

Нарежда ми: ”Ти ще го закараш до Сомалия.” Той обеща, като се върна - край с пътуването и така приех. Тръгвам с кораба - от екипажа само аз зная за товара. Минаваме Суецкия канал и представям фалшиви документи за всичко друго, но не и оръжие. Само ако бяха дръпнали капаците, щяха да видят стърчащите нагоре дула на топовете. Както и да е, минаваме канала. Изведнъж обаче ми казват - няма да отиваш в Сомалия, насочваш се към Аден. Причината била, че по това време се развалили отношенията между Варшавския договор и Сомалия. Сред това ново нареждане - отиваш в Басра и разтоварваш всичко. Пристигам в иракското пристанище, заставаме на кея, идват хората от „Кинтекс”, имах приятели там и те ми разправят: „Дай сега да ти кажем какво ставаше с кораба ти. Докато стоеше на котва пред Аден, пазеше те съветска подводница на дъното на морето, после те съпровождаше през целия преход до влизането в Персийския залив. Разисквахме при Станко Тодоров (тогавашния министър-председател) какво да правим с кораба - можеше да стане международен скандал, тъй като оръжието е платено, а не е доставено.” Единият вариант бил да потопят кораба с оръжието и съветската подводница да прибере екипажа. Всичко това научавам, след като разтоварваме оръжието в Басра. И това наистина беше последният ми рейс, казва кап. Цонков. Останах на друга работа в Параходството и когато дойдоха промените в края на 1989 г., трябваше да се махна, знаеха, че съм неуправляем човек. Направих един рейс като капитан към еврейска компания, после още два - към „Зодиак”. И това беше.

Морето сам си го бях избрал

още като дете, а на 11 г. можеш ли да отговориш – защо. После ми стана интересно - няма кътче на земята, където да не съм бил, с изключение на Нова Зеландия и Антарктика. Но дойде моментът, когато разбрах за себе си, че морето не е за цял живот. Имам съвипускници, които още плават. Аз смятам, че ако искаш да бъдеш пълноценен, трябва да контролираш нещата на 100%. Капитанът отговаря за всичко - екипажа, товара, кораба и трябва винаги да взема правилните решения, без да прави компромиси. А това не можеш да го правиш на 72 г. И затова сега казвам на младите - мислете за онзи ден, когато трябва да изречете - довиждане.
Имам повече от 17 г. непрекъснато на море - винаги леко ми е понасяло, може би съм роден да бъда моряк. Другите губят работоспособност в тежки моменти, при мен не е имало минута, когато да не мога да си изпълнявам задълженията на 100%. А на море изпитанията са много и всякакви. Впечатленията - също. Помня, при втория ми рейс като курсант с кораб „Родина” за първи път отивам на Запад, посещаваме Лондон, после Хамбург, Ротердам, слизаме долу към Португалия, Испания. В Лондон се качваме в двуетажен автобус, вътре само 3 – 4-ма души и един от нас казва няколко думи, възрастна достолепна англичанка се обръща възмутено: „Кой шуми!” В Испания пък не можеш да си чуеш думата. Така започнах да опознавам разликата в нациите. А що се отнася до най-силното ми впечатление на море, имаше един такъв случай. Пътуваме от Сан Франциско за Бангладеш и сме някъде до Хаваите. Корабът ни „Норд Принс” е голям, стоя си в кабината, фотьойлът ми е с гръб към десния борд. Времето е толкова лошо, че корабът попада между две вълни. Едната удря зад гърба ми и въпреки че мостикът е най-високото място на надстройката, след него е капитанската кабина, когато ни залива, имам чувството, че ще влезе вътре. Всичко е потънало във водата. Това е единственият път, когато наистина се стреснах.
Впрочем морето не е за фалшиви хора. Споменах, че още 29-годишен станах капитан. Качвам се на кораба и чувам зад гърба си - това лайно ли ще ни управлява?! След 10 дни, когато моя милост завие на десния борд, останалите отиват на левия. На бърза ръка им показах, че мога да управлявам, и то както трябва. Как стана ли? Ами то е вътре в мен. И е вдъхнато от баща ми - изключително честен и справедлив човек. Никога нямаше да ми се скара за нещо махленско, но когато го правеше, беше много принципно. Той беше от онези стари комунисти, за които винаги на първо място стоеше идеалът, принципът. Така че

първият ми пример беше баща ми

Пък и карах две военни училища, където ме учеха на ред и дисциплина. А това е задължително. После ми случи се да работя с много опитни капитани и от тях сигурно също съм прихванал нещо. За голямо съжаление сега гледам как момчета идват с майките си. Не мога да си представя, че майка ми ще дойде с мен, за да кандидатствам за работа. Излиза, че не можеш да се оправяш сам. Вярно, без знания не може, има много добре обучени момчета, обаче им липсва дисциплина, отговорност. А моряшката професия е тежка професия. Добрият капитан е принципен в очите на екипажа. Между него и останалите на кораба трябва винаги да има огромна дистанция. Капитанът е самотник на борда.
Между другото сега се сещам - бях единственият българин на кораба и по едно време за трети механик идва също българин. Без да чука, свойски влиза в кабината. Аз му казвам: ”Виж какво, момче, на капитана мястото е горе, твоето - долу. Забрави, че ти си българин, аз съм българин.”
Не можеш днес да седнеш и да пиеш с този или онзи и утре да ти изпълнява заповедите. Помня като ден-днешен, имах един старши помощник, който беше 5 - 6 г. по-възрастен от мен. Когато времето беше хубаво, вечер се събираха отзад на едно скрито място с китара и да пият по една ракия - за него беше аванта. Един ден идва той и ми се оплаква: „А бе, кептън, не ми изпълняват заповедите!” Викам: „Ти се приравняваш с тях, как ще ти ги изпълняват?” Той се черпи с тях до 2 - 3 ч. сутринта, защото има пиене на аванта, и от 4 ч. е на вахта. Мен ме викат всяка вечер: „Кептън, ние тук се събираме, заповядай!” Вземам една моя бутилка, наливам си малко, казвам: ”Ха, момчета, наздраве!”. Отставям я на масата и си тръгвам. Разбира се, това в никакъв случай не означава, че нямам връзка с екипажа. Сега съветвам младите капитани да не са груби, да не обиждат човека. Можеш по хиляди начини да му покажеш, че е некадърник, но никога не му казвай - ти си некадърник. Остави го сам да разбере, без да му мачкаш фасона. Чувал съм да казват за мен - много е строг, но справедлив. Това го знам от баща си.

Коментари
вашият коментар

Капитански мостик
К.д.п. Тодор Цонков:


начало | новини | абонамент | контакти