ЧЕРНО МОРЕ бр.1013 от 3.5.2001 : Интервю

Актрисата Илка Зафирова пред "Черно море"

Актрисата Илка Зафирова пред "Черно море"
Неупотребеният живот
ДОСИЕ
Илка Зафирова - актриса по призвание, днес - сред най-уважаваните и обичани от публиката. Родена е на 8 април 1941 година в София. Учи две години френска филология и прекъсва, за да кандидатства в НАТФИЗ (тогава ВИТИЗ). Завършва класа на проф. Моис Бениеш. Работи в много български театри. Днес е част от екипа на Малък градски театър (Зад канала). Снимала се е в над 20 български филма.
- Г-жо Зафирова, по погрешка ли кандидатствахте френска филология?
- Не, не беше грешка. Аз бях 6-годишна, когато тръгнах на училище. Влязох в първо отделение с изпит. Спомням си, че трябваше да разкажа приказка по картинки. А един от въпросите беше: попът човек ли е, или животно... Кандидатствах френска филология, защото учех в алианса от малка. Бях много добра математичка и баща ми, Бог да го прости, искаше да уча математика. Но записах филология. Като ученичка често ходех на театър и после много обичах да играя пред съучениците си това, което съм гледала. И в университета веднага влязох в драматичния състав. Играх даже във "Всяка есенна вечер" на Иван Пейчев. Може би тогава осъзнах, че искам да ставам актриса. За да кандидатстваш в друго висше учебно заведение, трябваше да напуснеш това, в което учиш. И напуснах университета. Кандидатствах във ВИТИЗ. Не ме приеха. Заминах в Смолянския театър. На следващата година реших пак да кандидатствам във ВИТИЗ. Документите трябваше да минават през райсъвета. Отказаха ми, защото имаше слух, че съм правила опит за бягство през граница - нещо, което много лесно можеше да се докаже по онова време и се доказа. Но минаха сроковете за подаване на документите. На следващата година пак кандидатствах във ВИТИЗ. Този път ме приеха. Завърших при проф. Моис Бениеш. Разпределиха ме във Велико Търново. Отидохме група приятели. След това се преместихме в Пловдивския театър - събрахме се над 20 души приятели. Получихме специално разрешение, даже мисля, че беше от самия Тодор Живков, да създадем младежка сцена: Стефан Данаилов, Катя Паскалева, Стефан Мавродиев, Елена Райнова, Милен Пенев, Бог да го прости. После 19 души напуснахме поради несъгласие с ръководството на театъра. Една част отидохме в Пазарджик. Напуснах Пазарджик и се върнах в София. После пак заминах за Пазарджик, след което отидох в театър "София". За мен той беше най-добрият театър. Харесваше ми начинът, по който присъстваше в театралното пространство - имаше своя физиономия. В началото на 1990 година една група напуснахме театър "София" и създадохме Малък градски театър (Зад канала), където съм и до днес.
- Тези митарства какво Ви даваха и какво Ви отнемаха?
- Не мисля, че има нещо, което да ми е било отнето. Единственото може би - но то не ми е отнето, защото изборът е мой, беше, че не можех да бъда дълго време с дъщеря ми Неда, която растеше по това време. Родена е през 1967 година. А точно между 1967 и 1977 година, докато дойдох в София, бяха големите ми пътувания.
- Кръстена е на името на някоя героиня или сте искали да притежава едновременно и отрицанието, и утвърждаването?
- Неда е красиво българско име. И понеже майка ми не пожела да я кръстя на нейното име, което аз много харесвам - Исара, реших да е Неда. Харесвам късите български имена. На всичкото отгоре тя се роди през септември, т.е. Везни. При нея нещата са балансирани, за разлика от мен - аз съм Овен и съм доста буйна и избухлива. Та, ако има нещо, което театърът да ми е отнел, това е детството на дъщеря ми. Но се оказа, че тогава, а май и цял живот, обичта ми към театъра е толкова силна, че не можех да си представя да не правя театър. Освен това аз винаги съм била с приятели, никога не съм отивала някъде сама. По природа аз съм групарка. А и театърът е колективно изкуство. Обичам да съм с хора, които мислим горе-долу еднакво и гледаме в една посока. Ето например една от причините днес за недоброто ниво на българските театри, особено извън столицата, е това, че всички, които завършват ВИТИЗ, остават - с работа, без работа - в София. А и вече не ходят по групи из театрите. Вие знаете, че и тук, във Варна, имаше група, също и в Добрич, Пазарджик, Сливен... И нещата се получават, защото се събират единомислещи хора.
- А днес театрите боледуват ли поради това, че повечето от актьорите предпочитат да останат без работа, но да са в София. Впрочем какви са съвременните болести на театъра?
- Не, това, разбира се, не е единствената причина. А болестите на театъра ни са много.
- Най-коварната коя е?
- Липсата на идеи. Много са нещата и те за съжаление се отнасят не само до театъра, а до начина ни на живот.
- Театърът е огледало на живота, така ли?
- Театърът прилича на обществото в един завод, фабрика или стопанство, което си има вътрешни закони. Но липсата на пари, т.е. липсата на мотивировка, на стимул за участие е навсякъде. Хубавото в театъра, по което той винаги се е различавал от останалите, е, че ние работим по призвание и по вътрешна необходимост. И, разбира се, парите са много важно нещо, но основното е да работим. И си мисля, че ако у всички останали хора, независимо от професията им, я имаше тази стръв за работа, каквато има у нас, щяхме да сме се придвижили напред. Но хората са се отучили да работят, да мислят. Да не говорим, че са били лишени десетилетия от инициатива, от самостоятелност. И сега не знаят откъде да започнат, а чакат държавата да им даде, да им нареди, да им направи. Затова някак си не можем да мръднем. А пък ние винаги сме били лудите, които, като нямат работа, се сърдят. Много хора не ни разбират и казват: абе, нали си получавате заплатите, какво има толкова...
- Българинът се отучи да се труди - негова пословична ценност. Много подобни неща ли загубихме?
- Много. Най-важното е себеуважението и вярата в собствените възможности според мен. Аз знам, че е трудно, че е много трудно даже. Но също така не мога да понасям непрекъснатото хленчене. Човек трябва да положи усилия. Аз съм оптимист. Просто не мога да си представя дори, че тази земя ще се затрие и че българският народ ще изчезне. Например едно от нещата, които ми дават вяра, са младите хора, с които се срещам. Виждам колко са умни, колко са интелигентни, а не като нас - обременени с минало, и, слава на Бога, те разбират, че трябва да действат. Това ми дава надежда. Не мога също така да си представя, че всички тези млади хора ще заминат. Вярвам, че голяма част от тях ще останат тук. Виждам и хора, които вече започват да се връщат в България. А те носят със себе си онова, другото мислене - на инициативността, на вярата в собствените си сили. Ние бяхме възпитани с мисълта, че ще ни дадат отгоре заплатите - работим-неработим, все едно и също вземахме, все едно и също лошо свинско имаше в магазините. Очаквахме, че ще ни дадат и апартамент. За съжаление всичко това унищожи у хората много неща. Да не говорим за демагогията, която съществуваше тогава, а сега някак си избуя в цинизъм.
- Демагогията днес не е ли страшна?
- Демагогията е характерна за всички общества. Но днес не съм принудена всяка седмица да присъствам на събрание и да вдигам ръка формално. Едно се говореше вкъщи или в повечето къщи, съвсем друго трябваше да говориш в предприятието. Не може да се каже, че днес съществува такова нещо. Днес има... не знам колко партии, стотина може би, изберете си която искате и се поверете на нейната демагогия, ако имате нужда, някой да ви лъже.
И друго, например църквата - едно от най-важните неща в човешкия живот, какво направи? Не защити своето съществувание през тези години, за разлика от църквите в Чехия, Полша, които съумяха да се съхранят. Сега разбирам колко много младите хора, изпълнили храмовете, имат нужда от опора. Но и там не я намират, защото повечето от свещениците си четат нещо, което в повечето случаи е неразбираемо, не умеят да отидат при хората и да ги погалят. У нас от време на време се случват събития от републикански мащаб, от които цялото общество е потресено. Аз мисля, че в такива случаи патриархът или някой от епископите трябва да излезе и да погали народа с няколко добри думи. Те не могат да осъдят едно убийство или да вземат страна и да кажат кой е виновен, кой е невинен. На политика, който и да е, от която и да е партия, почти никой няма да повярва, а ще си каже: това са политически игри, това е предизборен ход и т.н. Но на църквата всеки ще повярва, защото има нужда особено в това щуро време, когато нещата са толкова объркани и разместени, да отиде при някого и да му се изплаче. Но тя също толкова е поразена от тези години.
- Вашата героиня Шарлота от "Есенна соната" говори за обичта, която съществува, но и за неспособността човек да я изрази... Как е сега - умеем ли да показваме обичта си?
- За да обичаш, трябва да повярваш на човека, който е до теб, на този, когото срещаш по улицата, на цветето дори. Ние не изразяваме достатъчно обичта си. Мога да говоря примерно за случайните ми срещи. Те са най-голямата ми награда. Много пъти срещам хора и разбирам, че не се сещат точно коя съм, само че като ме видят, се усмихват. Това е много хубаво, защото значи, че някъде у тях е останало едно добро чувство към мен. Моето лице предизвиква у тях усмивка и някои ми кимат и казват: "Добър ден". Чудесно е, защото усещам тяхното чувство. Има хора, които се стесняват да изразят възхищението си и гледат страхливо. Не ги обвинявам, така са устроени някои. Понеже повечето са потънали във всекидневните си грижи, хората не разбират, че ако се усмихнат на някого, този, другият, също ще им се усмихне. А това е добро начало на деня. Много сме загрубели. Но нещата започват да се променят. Как разбраха тези, които си направиха магазинчета, малки фирмички, че трябва да са любезни с клиентите си? Преди нямаше такова нещо: Няма, има, не виждате ли, всичко е изложено... Защото никой не го интересуваше ще се купи или няма да се купи. А сега, когато магазинчето е мое, аз искам да се купи. И започвам да разбирам, че трябва да бъда любезна с хората, че не трябва да ги оскърбявам, ако искам нещо да се продаде...
- Филмовият Ви дебют е с ролята на Вълчицата от едноименния филм на Рангел Вълчанов. Това е разказ за липсата на доверие, на обич, на разбирателство. От тогава са минали 35 - 36 години. Дали и днес тези неща са дефицитни, как мислите?
- За съжаление цивилизацията се изразява само в развитието на технически средства и придобивки. За съжаление манталитетът много трудно се променя.
- Как гледате на себе си - все така дръзка ли сте, както беше Вълчицата, все още ли се стремите да доказвате, да побеждавате?
- Сега вече разбирам, че истината никога не е една и никога не може да се каже, че това е черно, а това - бяло. Това им е хубавото на младите хора, съответно и на мен преди години, че съм била категорична и не съм допускала нюанси. Но с възрастта човек разбира, че не винаги зад едно нещо, което изглежда на пръв поглед лошо, се крие наистина само лошо. Има причини, има мотиви, има страдания, има нещастия. В този смисъл вече не съм така дръзка. И сега пак не се боя да кажа това, което мисля и смятам, че трябва да го казвам - т.е. винаги съм имала позиция за каквото и да било. На времето съм я изразявала по-бурно и, слава Богу, за да може да се развива светът, такива трябва да бъдат младите. Сега вече съм по-мека, повече се вглеждам в хората, в страданието им, в добрите им качества, просто защото се срещнах и сблъсках с много неща.
- Божана е героинята от последния Ви засега филм - "Пансион за кучета". Тя е чувствителна и много наранена жена. Има ли нещо общо и с Вас самата?
- С Божана става това, което ме вълнува, а то е неупотребеният живот. Нейната тъга и страдание идват от там, че не е успяла да се реализира докрай в живота си нито като певица, нито като човек. А не от възрастта. Възрастта е нещо нормално. Дай Боже, старостта да е лека, да няма болести, страдания. Но има различни старости. Виждам колко достойно остарява човек, който е бил активен цял живот и е създавал нещо, виждам и хора, които, ей така, са се пропилели. А тези, които имат съзнание, страдат много...
- Станахте на 60 години. Как се чувствате?
- Не вярвам, че съм на 60 години. Работех много и имам само една молба към Бога: да ми дава здраве, за да мога да продължа да работя, докато съм с ума си. Аз съм човек на мига. Миналото не ме интересува, не съм сантиментална, не съм настроена носталгично. За бъдещето не смея да правя никакви планове. Интересува ме днешният ден - той е важният за мен и искам да го живея максимално пълноценно.
ОЛГА БОЕВА