ЧЕРНО МОРЕ бр.1014 от 4.5.2001 : Личности

Пенсионер разглоби цигулка-реликва, за да натрие

Майски небивалици

Пенсионер разглоби цигулка-реликва, за да натрие
Пенсионер разглоби цигулка-реликва, за да натрие носа на Страдивариус
Лютиерът стърже древните смоли, обладан от тайната
Чували ли сте някой да е посмял да разглоби 500-годишна цигулка? Една по една да извади струните, да отлепи дъските. Да ги помирише. Да ги гледа под лупа. И пак да не миряса. Да будува по цели нощи, ядосан от неразгаданите тайни на Амати и Страдивариус.
Вахан Богдамян е на 76 години. Лютиерът снове в ателието си като тигър в клетка. Преди години добричлията отишъл на гости при своя братовчедка във Франция. Фамилията държала автосервиз. Така се случило, че собственик на шикозна кола се разплатил за целия ремонт по автомобила с цигулка. Каква цигулка, ахнал Вахан и не повярвал на очите си. Изваяна от италиански майстори. Женска глава била резбована в дървото. Направил си арменецът свои инструменти и запретнал ръкави. Свети Боже, откъде извират тези звуци?! Вахан държи вкъщи тесте писма от Емил Камиларов, Владимир Аврамов, Ангел Станков. Приятно му е, че най-първите цигулки на България го зачитат за майстор.
Италианският професор
Вахан станал лютиер, след като се пенсионирал. И то защото го предизвикали. Един ден пазарувал книги в руската книжарница и там го засякъл цигулар от симфоничния оркестър. Оплакал се, че изтървал инструмента и го разбил. Дай, ще ти го оправя, смилил се Вахан над нещастника. А, ще го оправиш. Вие, арменците, имате два на два метра знаме и четири на четири метра уста, отвърнал музикантът. Е, пропусна да кажеш, че имаме и по две ръце, срязъл го Вахан и взел цигулката. Върнал й живота. После довтасал концертмайсторът на оркестъра Иван Станев. И той закъсал. Ама, Вахане, как да ти я дам, като може още повече да я повредиш. Арменецът му дал 300 лева капаро, за да се залови с ремонта.
После в ателието дошъл истински италиански професор. Паоло Манголини и целият оркестър били в паника. Афишите за концерта били разлепени из града, а виолончелото на италианеца ненадейно пострадало. Да се ходи до София, няма време. Вахан запретнал ръкави. Професор Манголини дръпнал лъка, ама нещо не му харесало. Майсторът намерил учебник и пак забил глава в инструмента. Не мирясал, докато италианецът не сложил ръка на сърцето си: "Браво, брависимо!". Тогава целият симфоничен оркестър най-после млъкнал. Сега признавате ли ме, попитал Вахан. Признаваме те, как да не те признаваме, вдигнали ръце оркестрантите.
Сега на цигулки на Вахан свирят в Германия, САЩ, Франция. Циганският оркестър "Начко" подлудява чужденците в Албена също със струните на арменеца.
Е, колцина останахме в нашия занаят. Двадесетина-тридесет майстори да има, страда за отминалото време Вахан. Най-големият лютиер на България - Найден Ганчев, си отиде. В Кюстендил един почина. В Плевен остана един. В Казанлък, Пловдив, София.
Вахан прави часовник реликва на парчета
Аз съм комитско чадо, казва Вахан. Коренът му е от Кавказките планини. Турците заловили един от вуйчовците му с каруца оръжие 40 дни преди голямото клане през 1915 година. Майсторът е кръстен на него. В Армения няма родственици. Изклаха ги, а които оцеляха, се разпиляха по света, казва самотникът.
Бай Вахан е натрупал точно 65 години трудов стаж. Като започнах 11-годишен като чирак и оттогава не съм спирал, пресмята майсторът. Всеки ден по 16 - 18 часа. Няма събота, няма неделя. Само на Великден и на Коледа не съм работил, не съжалява за дългия път цигуларят. Най-напред Вахан попаднал при златар. Изкарал два месеца с ококорени очи и майсторът се престрашил да му връчи топче сребро. Като направих гривната, чорбаджията онемя. Аз съм си саморасло планинско цвете, скромничи арменецът. Понеже бил недоучил, срещу всяка поправка на бижу молел клиента да му даде книга. Така научил френския, прочел световната класика. И до днес пенсионерът пописва стихове. Още като дете разбрал, че има златни ръце. Дечурлигата в махалата го гонели да им прави играчки от пластелин. Вкъщи майката на Вахан не давала прах да падне върху френски часовник реликва. В механизма имало вградена лютерна. Невръстният майстор поискал да си изясни откъде излиза звукът и разглобил часовника. После, разбира се, не успял да събере отново частите. Отишъл при часовникар и ревнал пред него да го спаси от пердаха. Но и часовникарят вдигнал ръце. Това нещо е фино, френско, не може повече да се завари, след много мъки вдигнал ръце майсторът. Обаче Вахан се справил. Изровил някакви специални планки, занитил ги и часовникът станал. Старата Богдамян била омилостивена.
Между другото, майка ми беше родена германка. Дисциплинирана, жена на реда. И пееше страхотно. Тя беше големият талант. Аз съм постигнал всичко с много рутина и труд, философства цигуларят. Той просвирил кажи-речи 20-годишен. Ето как станала работата.
Първата цигулка срещу две бутилки ракия
След войната в ресторант "Централ" в Добрич свирел някакъв руснак. Имаше страхотен акордеон. Целият в седефи. Сигурно го беше донесъл трофей от Германия. Имаше и много хубава цигулка и аз си направих устата да ми я продаде, спомня си Вахан. "Скрыпка? Ну что, молодец, у тебя есть денги? А водка?", предава целия диалог лютиерът. Е, намерил малко пари. Съседът дядо Стойко, който имал лозя, му връчил и две бутилки ракия. Така сделката станала. Първата нощ Вахан спал с цигулката. Сбъднала се детската му мечта. Как обаче да се научи да свири като го е срам такъв дангалак да отиде при учител. Йосиф Душек по това време вече беше голяма работа. Срам - не срам отидох при Лалеян. Свирех като луд по 8 - 10 часа на ден. Уча, залягам, да не каже някой, че съм некадърник, спомня си дебюта Вахан. Пенсионерът смята, че лютиер, който не умее да свири на цигулка, не е никакъв лютиер. Как ще усетиш звуците и как ще поправиш душата на инструмента, ако не можеш да опънеш лъка, чуди се майсторът.
По-късно Вахан се сдобил с истинска цигулка реликва. Този път търговията станала с един мексиканец. Пристигнал в града цирк. Мексиканецът бил боксьор на манежа, а в извънработно време непрекъснато играел комар. Ама беше коректен комарджия, защитава партньора си Вахан. Закъсал мексиканецът за пари и из града тръгнала мълва, че продава цигулка. И то каква цигулка. Италианска, оригинална. На Антонио Романини. ХVIII век! Вахан сън не спал, докато не пипнал инструмента. Мексиканецът беше хитряга, ама не знаеше, че аз съм арменец, крие и до днес колко пари е платил лютиерът. За ужас на градските музиканти Вахан веднага разглобил цигулката. Така разбрал, че лицевата дъска от вътрешната страна е намазана с нещо. Изследвал с лупа дървото. Изтъргал малко от замазката. Обгорил смолата на спиртна лампа и по миризмата се досетил каква е рецептата на италианския майстор. Вахан твърди, че със същата смола сега маже и своите цигулки.
И дядото на Страдивариус да прочете за мен - не ме е страх
Много от днешните лютиери са като папагали, кори съсловието цигуларят. Четат, че ренесансовите майстори правели корпуса с еди-каква си дебелина от еди-какво си дърво. И повтарят като първолаци. Боже, каква глупост! Всеки материал има различна, плътност, еластичност, възраст, блясък. Звукът зависи дори от това колко е сухо дървото. А не може ли да се направи цигулка от дива круша? Пиши, пиши това, ако ще дядо му на Страдивариус да го прочете, отваря своя си "буквар" Вахан. Моят учебник са моите грешки, казва майсторът. Но работната му маса е отрупана с книги по физика, горска технология и дори по астрономия. Впрочем, на достолепна възраст Вахан е вземал частни уроци и по физика. Чел, чел за основните принципи в организацията на материята и пак не могъл да си изясни каква зависимост има между обема въздух в цигулката и звуците. Срещу дома му е средното училище по туризъм. Е, в една от класните стаи намерил физичката и я изправил пред черната дъска. Жената не повярвала, че толкова много е успял сам да научи. Химията е другата му слабост. Сам си е забъркал някакви неизвестни лакове, които бързо съхнат и не провлачват звука. От Германия и Белгия пък му доставят специални смърчови дъски. Цигулка от ела или от смърч става. Обаче ако двете дървета се опрашат изкуствено, в лютиерството ще настъпи революция, тананика си Вахан.
ЮЛИЯ ХРИСТОВА

Майски небивалици
По замъглените прозорци играят сенките на разлистените дървета и само страстните котешки глисанди на покривите нарушават нощния покой. Аз отново съм се зареял далеч от морето и вървя със Стоимен Стоилов в майския софийски дъждец, който неусетно прониква до костите. Току-що сме излезли от задимената стая, където достолепни майстори на резеца и четката умуваха над подробностите около първото биенале на графиката във Варна. Идеята, зародила се в романтичната Мека на варненските художници, наречена "Вулкан", скоро ще даде своите плодове. Тръгваме в късния следобед към Варна с ладата на Васко Камбов, приятел и доброволен шофьор на Стоимен за по-дългите пътувания. На излизане от София си купуваме по едно чувалче картофи, защото във Варна картофи няма. Прибавяме малко печени бадеми и бутилка уиски, настаняваме се на задната седалка и се оставяме в ръцете на Васко.
Със Стоимен сме разказвали тая история, но никой досега не ни е повярвал. Та кой ще вземе насериозно такива небивалици? Нали хората на изкуството живеят в недостъпния свят на възвишеното и прекрасното, нали са им чужди обикновените земни човешки радости. Около полунощ спираме замалко пред един вече затворен ресторант и излизаме да се поразведрим. Заварваме тук още една "Лада", същинска близначка на нашата. Хладно е, затова бързо се връщам при задрямалия Стоимен, и Васко отново натиска педала. Но малко преди да бъда напълно обсебен от омайващото въздействие на шотландската магия, откривам шокиран, че Васко на волана не е Васко, нито Стоимен до мен е Стоимен, и нищо чудно аз също да не съм аз. В добавък, вместо към Сливен, ние се насочваме към Ямбол. Човекът до мен се взира в лицето ми и се мъчи да произнесе гладко: Я, приятелче, ти кой си бе? Нямам думи за отговор. Иване, давай обратно, че зяносахме нашия човек! Завиваме, а пред ресторанта - Стоимен, Васко и още един мъж тревожно се озъртат на всички страни. То не са прегръдки, то не е радост - нали отново сме заедно живи и здрави! И започва размяната на заложниците - двете страни без излишни церемонии приемат своя си човек. Удряме по една глътка за щастливата развръзка и - отново на път. После ще ми кажат, че другият "заложник" също седнал на задната седалка, в нашата кола, поогледал се и попитал Стоимен: Я, приятелче, ти кой си бе? Наближаваме Варна. От Аспаруховия мост се вижда как фарът на Галата обхожда с лъчите си притихналото море. Бялата кула все още не се е срутила в морето, славеите подлудяват с трелите си всяка жива твар в гъсталаците по стръмния скат, на рибарското мостче и нагоре по каменното стълбище все още светят лампи. Утре отново ще сме там, при нашите приятели, на прясна риба и студено вино под стенописа "Тайната вечеря", чудната и единствена "Тайна вечеря", която може да се види само тук, в рибарската хижа под нос Галата.
Не помня кой пръв се беше сетил за това. Идваме толкова често тук, защо не направим нещо с тези скучни бели стени? Така в един неделен ден рибарската хижа под Галата преживява чудо невиждано. Стоимен скицира общата композиция Ванко Урумов се е заел с портретите, Жоро Лечев майстори нимфите, защото на нашата "Тайна вечеря" ще има и нимфи. Милко Божков, Петьо Маринов, мисля, че и Альоша Кафеджийски - всички са пред внушителното пано, на пода се виждат изстискани туби от скъпи френски бои, четки, палитри. Рибарите, насъбрани до вратата, гледат удивени - било им е било писано, колкото на малцина други, да се докоснат до света на тези странни и неразгадаеми магьосници в минути на вдъхновение. Всеки художник си е избрал един апостол, за да се превъплъти в него. Същата чест се пада на мен и капитана на даляна - Данко, царство му небесно. Очите излъчват и смирение, и закачливост, стената е лумнала в алени, сини и виолетови одежди; сияещи нимби увенчават трапезата, отрупана с риба и бутилки, на които ясно се чете "Гъмза", "Мавруд", "Мискет". Седнали между светите мъже и на нечии колене, няколко реални хубавици - дано още не са загубили някогашната си прелест - вдигат чаши, а благодарните, преливащи от въжделения очи на благочестивите мъже молитвено са приковани в тях. Умерено преувеличените им гърди са живописвани със златен варак от Милко Божков.
Колко знаменитости от България и от целия свят идваха, за да оставят своите послания и автографи в хижата под Галата! Когато Никола Манев видя за първи път прославеното пано, дълго го разглеждаше, радваше се като дете, и оттогава започна да идва тук почти всеки божи ден. Сетне неочаквано в хижата се появиха нови господари и заправиха нещо като ресторант. И може би за да се отличава заведението им с по-изискан стил, събориха стената, а с нея и прочутата варненска "Тайна вечеря".
Така завършва историята на онова паметно младежко буйство, шега или безгрижна игра, родени в щедрото въображение на неколцина измежду най-именитите български художници. Освен тях Варна отгледа още много поети и белетристи, певци и музиканти, които скромно и без шум добавят нови и нови късчета към пъстрата мозайка на българската духовност. Нищо че рядко или никога не ги канят на празничните трапези с маркови питиета за избрани.
Защо казвам всичко това? Защото ме е страх, че творчеството - най-ценното човешко достояние - стана тъй евтино и уязвимо. Че душевната грубост, кирките и булдозерите продължават да погубват толкова много красота.
НИКОЛАЙ ДИМИТРОВ