ЧЕРНО МОРЕ бр.1017 от 8.5.2001 : Интервю

Актрисата Жорета Николова пред "Черно море"

Човекът е и гениален, и ужасен

Актрисата Жорета Николова пред "Черно море"
Нежност към другия, толкова е просто
ВМЕСТО ВИЗИТКА
Жорета Николова е родена на 27 май 1961 година в София. Баща й - Шмайзера, е карикатурист, брат й Ивайло Николов е график, илюстрирал много детски книжки. Завършва НАТФИЗ в класа на проф. Гриша Островски. Работи по разпределение в Ловешкия театър в групата на Иван Станев, на когото дължи много. Творческото сътрудничество между Жорета и Иван е още от театралната академия. След това я канят в Сатиричния театър и я назначават след конкурс. Там работи една година. Следващата покана е от Маргарита Младенова и Иван Добчев - за Театралната работилница "Сфумато", където е до днес. 15 години е на професионалната театрална сцена. Във Варна я гледахме в "Есенна соната" от Ингмар Бергман на режисьора Младен Киселов, постановка на Театър 199.
- Г-жо Николова, на кого сте кръстена?
- Баща ми беше артистичен човек. Искал е да имам име, което да не се повтаря. Не знам всъщност защо съм така кръстена. Знам, че Жорета е негова идея. Доколкото знам това е единственото име у нас. Не съм срещала друга жена с такова име.
- А и вероятно не веднъж са го бъркали и са Ви казвали Жоржета. Не Ви ли дразни?
- Много се дразня и понякога съм искала да осъдя някого заради това. Сега, след като станах малко по-известна, вече ми запомниха името. Но дълги години ме бъркаха.
- Като се има предвид артистичното Ви семейство, най-логичното нещо е и Вие да се посветите на изкуство. И все пак можеше ли да се разминете с артистичната професия?
- Не. Аз от дете обичах да рецитирам, да се изявявам. Бях много отворена. Още от ученическите си години бях решила да ставам актриса. Баща ми беше много против това. Не му харесваше някак си да стана актриса, струваше му се много несериозно. Той нямаше вкус към театъра, не е бил поклонник на това изкуство и ме насочваше към журналистиката. Аз кандидатствах заради него и театралното училище, и журналистика. Но винаги съм искала да бъда актриса... После баща ми, разбира се, прие факта, че ще стана актриса. Когато започнах да играя и когато дойдоха първите ми успехи, той се радваше.
- Всеки актьор по различен начин преживява първото си излизане на сцената. При Вас кое е преобладавало - радостта, страхът или него друго?
- Радост. Да не прозвучи нескромно, но съм имала щастлива творческа съдба, според моите критерии, разбира се. Винаги съм била с хора, които сме държали един на друг. За нас правенето на театър е било нещо много съкровено, то не е било просто упражняване на някаква професия, на някакъв занаят, а винаги свързано с идеали, с някаква чистота, със стремеж към съвършенство и откриване на други светове и т.н. И това ми е носило винаги огромна радост. Така изглеждат днес нещата. А точно какво е било, когато за първи път съм излязла на сцената, не си спомням.
- Страхувате ли се, преди да излезете на сцената?
- Да, до ден-днешен се страхувам и винаги имам чувството, че от страхотното психическо напрежение ще ми прилошее. Но в момента, в който стъпя на сцената, всичко това отпада. Аз имам страхотната способност да се концентрирам, да се съсредоточавам и всъщност това ме спасява и от напрежението, и от страха, и от изпитанието, което ми предстои. Защото всяко излизане на сцената е огромно изпитание и риск - ти не знаеш всъщност дали ще успееш да постигнем това, към което се стремиш. Но стъпя ли на сцената, започвам да живея друг живот - този на моята героиня.
- Даденост ли е такава способност да се концентрирате, или е нещо, което се придобива с времето?
- Мисля, че до голяма е даденост.
- А суеверна ли сте?
- Да, в някаква степен. Герданът, с който съм в момента, е от Божи гроб. Имах и кръст, който никога не свалях. Вячеслав Парапанов - той е сценографът, ме накара да играя с него в "Есенна соната". Но аз си загубих кръста на летището в Лисабон и затова страдам много. Но пък и имам чувството, че тази загуба не е на добро...
- Монолози, диалози - страшно много текст има в "Есенна соната". Как се справяте с толкова много текст?
- Не знам, това е някакъв професионален рефлекс, механизмът на който не мога да ви обясня. Аз много лесно запомням текст. Помня всички роли, които в момента играя без никакъв проблем. Никога преди представление не сядам да си припомням текста, защото съм сигурна, че не съм го забравила. Никога не се е случвало да забравя текста си. Но в момента, в който спра да играя дадено представление, текстът просто си изчезва и освобождава мястото на друг. Как става - не знам.
- Ева, Вашата героиня от "Есенна соната", очевидно много Ви допада. Вашата Ева хареса много и на варненската публика. Коя е репликата или откъсът от тази пиеса, който няма да забравите скоро?
- Писмото, което тя чете накрая, е текстът, който непрекъснато ми се върти из главата:
Давам си сметка, че постъпих лошо с теб. Посрещнах те, изпълнена с изисквания, вместо с нежност. Измъчвах те със стара омраза, която вече не съществува. Внезапно обаче схванах, че трябва да се грижа за теб, че старото го няма, че никога не ще те пусна от тук и че не бих искала да оставаш сама. Не знам дали това писмо ще те стигне. Не знам дали ти ще го прочетеш. И може да е вече твърде късно за всичко. Но аз все пак се надявам, че не случайно направих това откритие за себе си - има едно нещо на този свят, наречено милосърдие, неограничената възможност да се грижим един за друг, да си помагаме, да си оказваме взаимна нежност. Никога повече няма да те пусна, няма да позволя да изчезнеш от живота ми, няма да се предам, дори и да е много късно. Не вярвам да е много късно. Не бива да е много късно.
Този текст непрекъснато стои в мен и тече по някакъв начин в мисълта ми.
- Вашето обяснение затова?
- Това, което Ева казва, са много прости неща всъщност - да се грижим един за друг, да си помагаме и да си оказваме взаимна нежност. Това са неща, които човек непрекъснато пренебрегва в живота си - той или се хвърля към някакви големи, дълбоки и съществени неща, или пък изобщо не обръща внимание. А това е нещо, което ти действително всеки ден можеш да правиш за другия човек - за съпруга си, за детето си, за близките си, за всеки един човек, когото срещаш, и т.н.
- Говорим за милосърдие, за обич, за разбиране - наистина много простички неща. Доколко времето или някаква необичайна ситуация или явление може да окажат влияние върху тези човешки добродетели?
- Аз дълбоко се съмнявам, че тези неща имат нещо общо с битието, с всекидневието ни, защото те не зависят от тях. Това е някак си нещо божествено, или как да го нарека, не знам. Човекът е и гениален, и ужасен и в това е неговото величие. И мисля, че тези неща много малко се влияят в крайна сметка от бита, от политиката, от социалния ред. Мисля, че винаги и във всички времена един и същи процент от хората вършат добро и зло. Просто в едно по-уредено и по-задоволено общество те са по-прикрити, а злобата, лошотията на хората са някак си овладени, затиснати. Но така или иначе съществуват.
- Като актриса днес имате ли самочувствие и по-свободна ли се чувствате?
- Да, днес е по-добре, отколкото преди 10 ноември 1989 година. Когато бяхме с Иван Станев в Ловеч, дори още във ВИТИЗ, а и след Ловеч, бяха страшни борби. Действително огромна част от нашата енергия отиваше да се борим с това да прокараме нашите идеи и мисли. Излишно хабене на енергия. В крайна сметка човек трябва да има свободата да изкаже това, до което е стигнал. А дали то ще бъде прието от хората, или не, е съвсем друга работа.
- Днес имаме възможност да гледаме много и различни неща на театралната сцена. Едни принадлежат към така наречения класически театър, други - към модерния театър, какъвто прави Иван Станев например. На Лилия Абаджиева постановките също се отличават. Какъв театър й подхожда в този момент на българската публика?
- Винаги съм мислила, че публиката не е аморфно тяло, тя се състои от индивиди и всеки един индивид харесва различни неща. Така че аз под определението публика нищо не разбирам. Има хора, които харесват едно, други имат нужда от друго. Има хора, които слушат чалга, има хора, които слушат Моцарт. Мисля, че от всяко нещо има нужда, стига то да има своята дълбочина, своя смисъл, да има своята истинска духовна енергия, послание и насоченост към хората. Всеки тип театър има своята публика. Понеже за първи път играя в подобно представление като "Есенна соната", което в нашите среди минава за доста традиционно, аз мисля, че такова представление е нещо много необходимо и в крайна сметка много търсено и харесвано от по-голямата част от хората. Защото то е в най-добрия смисъл на израза психологически театър, който, мисля, че вълнува по-широк кръг хора. Това са теми и проблеми от живота, които по някакъв начин всеки човек познава. Нещо повече, човек може да се припознае, защото са представени по най-простия начин - няма модернизъм, няма абстрактни неща. И в този смисъл мисля, че това представление е много нужно на хората.
- В работата с режисьора какво Ви харесва повече - да Ви даде възможност да участвате в изграждането на образа или да Ви подскаже всичко?
- Абсолютно категорична съм - харесва ми свободата под острото око на човек, който като Господ вижда отгоре и създава един нов свят. Защото всяко представление е божествена работа, беше казал Тарковски за киното. Всъщност режисьорът е Бог, защото създава един свят. И това е точно така. А да ме гледа едно такова око, но да ме остави аз сама да се ориентирам и да се опитам да достигна сама до нещата - това за мен е велико, това мен е най-хубавият вариант на режисура.
- У нас повече или по-малко са тези режисьори?
- Не бих казала, че са повече. Но примерно в контакта ми с Младен Киселов това нещо го усетих много силно. Той се отнася към актьорите с голямо доверие, в смисъл, че те сами могат да открият много повече, отколкото той да им покаже или подскаже. И е наистина така, защото ти мислиш, ти минаваш с душата си, с психиката си, с всичко през текста, през проблемите, темите и т.н. А той много разчиташе на това, което ние откривахме със сетивата си. Беше много хубаво да се работи с него.
- Не се снимате много-много в киното. А и Ви няма в енциклопедията на българското кино от Александър Янакиев, защо?
- То няма кино. Но че ме няма там, не знам. Играла съм в "Парчета любов" на Иван Черкелов, в "Тишина" на Димитър Петков. Общо взето, съм играла във филми от така наречената млада вълна. Струва ми се, че съм актриса на това по-младо поколение, което вече не е толкова младо - 45-годишни са режисьорите вече. Но българското кино според мен е много зле, защото е свързано с много пари. Кинопроизводството е много повече зависимо от парите, отколкото театърът.
- Очевидно е, че сте театрална актриса. И все пак кое изкуство - филмовото или театралното, Ви влече повече?
- Театърът. Винаги съм мислила, че там е моето място. Харесвам киното, но не се чувствам силна и уверена. Винаги съм се съмнявала дали това е точно така, дали това е бъдещето. Сигурно защото киното е по-специфично.
- Има ли роля, която мечтаете да изиграете?
- Нямам роля на живота, която искам непременно да изиграя. Мечтая да имам много човешки срещи. Това за мен е много по-важно. Както срещата с Младен Киселов, която ме захрани и ме изпълни с положителна енергия за дълго време. Не е толкова важен успехът или ролята, която съм направила, колкото общуването със стойностни хора.
- Чувствате ли се по-особено, след като бяхте избрана за "Есенна соната" измежду 300 актриси?
- Да, чувствам се радостна и горда.
- Като звезда?
- Не бих казала. Никога не съм се занимавала с това. Но се чувствам горда, защото това е действително някакво състезание, което ти си спечелил.
- Желая Ви успех и на други подобни състезания.
- Благодаря.
ОЛГА БОЕВА

Човекът е и гениален, и ужасен