ЧЕРНО МОРЕ бр.1020 от 11.5.2001 : Личности

Оперната прима Гена Димитрова

Ехо от един празник

Оперната прима Гена Димитрова
Животът ми е надбягване
Той е един жертван живот, посветен на операта
Само броени дни след своя 60-годишен юбилей на 6 май Гена Димитрова отново ще зарадва своите почитатели. Този път с юбилеен концерт в рамките на Дните на Европа в София на 12 май. Програмата е с произведения на Росини, Белини, Понкиели, Маскани и, разбира се, Верди. Нали именно с ролята на Абигайл от "Набуко" на Верди Гена Димитрова прави и своя дебют на сцената. В юбилейния концерт на оперната ни прима ще участва и оркестърът на Националната опера и балет под диригентството на Владимир Гяуров.

- Г-жо Димитрова, направили сте своя дебют с "Набуко" на Верди. Известно е, че тази година е посветена на Верди, а и самата Вие отбелязвате своята 60-годишнина. Мислите ли, че има някаква връзка между всичко това?
- Всичко е свързано с Верди. Има някаква кармична връзка. Всъщност аз се върнах през декември миналата година, за да участвам в представлението "Дон Карлос", с което на 27 декември беше честван Верди. След това пях в "Бал с маски", след това отново в "Дон Карлос"... Целият ни живот е свързан с Верди. Търсим всякакъв повод, независимо дали има годишнина, или не, да пеем Верди. Но всичко е свързано. То е съдбовно.
- Имате много роли в своята кариера на оперна певица. Пели сте и Джоконда, и Аида, и Турандот... Но в коя от всички тях сте се чувствали самата себе си?
- В нито една. Далеч съм от всички тези персонажи, които играя. Въпреки всичко човек носи човешкото в себе си и сигурно има нещо от тях. Но когато си добър артист, не е необходимо да имаш такива автентични, истински усещания, за да се претворяваш.
- Ще опровергаете ли мнението на някои, че операта е елитарно изкуство?
- Елитарно е, когато човек сам реши, че не трябва да отиде да го слуша. Когато иска да гледа и да слуша, тогава никой не му е затворил вратите. Вярно е, че е престижно изкуство и че изисква много подготовка. А на много от певците съдбата е такава, че трябва да започват от нула, и то когато вече са на 20 години. Много от тях откриват в последния момент, че имат гласове, и започват да учат и после стават добри певци. Така че обслужват едно изкуство, чиято публика е или от много големи любители, или са семейства, които имат абонамент за някакво място в операта, в ложата, още от прадедите си. И това преминава като основна нишка през семейното възпитание. У нас тези неща са се загубили много отдавна. Но хората, които обичат операта, пълнят салоните и до днес. Ето тази година навършвам 35 години оперна дейност и не съм видяла една моя зала да е била празна. Винаги е било пълно.
- В чужбина има практика финансови институции, представители на бизнеса да изкупуват цели представления за служителите си. Мислите ли, че един ден това ще стане и у нас?
- Вярно е, че хората на бизнеса много помагат. Но у нас всичко зависи от нашата управа и организация. Защото като народ не сме много организирани. Макар че и сега повечето от банките подпомагат културни мероприятия. Но в България всичко върви много трудно. Изкуството е на последно място. Нормално е все пак, когато е налице рецесия в цялата индустрия на страната, и в тази област да има изоставане. Първото нещо, от което държавата се лишава, са операта и симфоничните оркестри. Необходимо е време, за да премине този период на криза и след това отново да се тръгне по стария път на развитие.
- Ако трябва да кажете животът ми е... то какъв е животът на Гена Димитрова?
- Животът ми е надбягване с нещо, което и аз не мога да разбера какво точно е. Че е посветен на операта, е ясно, но това е един жертван живот. Ако някой някога ми беше казал, че на 60 години, когато се обърна назад, ще мога да отчета толкова много големи успехи и натрупан положителен извървян път, нямаше да повярвам. Не заради друго, а защото по принцип аз съм бавен, "седнал" човек. Не съм от бързите хора. Бавно предприемам всичко. А се оказа, че аз съм тази, която жертва толкова много за изкуството и за всички покрай мен. Преди години смятах, че ще мисля само за себе си. А не се оказа така. Живях преди всичко за изкуството си. Аз пък ще си живея в един друг живот. Но всъщност защо да не започна от утре, след концерта...
АНИ ДИМИТРОВА
Снимка Юлия Станева

Ехо от един празник
Откъм пристанището долита басовият глас на корабна сирена. Един бял плаващ град с екзотично име се прощава с Варна. Той описва широка дъга около фара на вълнолома и скоро, обкичен от трепкащи светлини като приказен брилянтен замък, ще започне да се смалява и да изчезва на юг, забързан към други непознати брегове.
И аз съм на борда, седнал с Жоро Смиленов в ресторанта на чаша вино и печено пиле, което сътрапезникът ми упорито нарича яребица. В средата на масата очакват своя час една легендарна камера "Адмира" и един поостарял репортерски "Филипс". Невидим оркестър изпълнява "Хумореска" от Дворжак, блясва светкавица и ни увековечава в нечий фотоапарат. Наоколо звучи само българска реч, моряците също говорят на български. Изведнъж осъзнавам, че това не е чуждият кораб с екзотичното име, а новозакупеният "Варна", тръгнал на първо плаване, което днес мнозина ще нарекат "промоция". Жоро обича да разказва как някой от съседната маса натиснал по-силно с приборите, "яребицата" се преметнала във въздуха и паднала като на тепсия пред него. Това обаче не е пълната истина. В действителност самият той се зае по-енергично с пилето, което подскочи сърдито и цопна в скута му, за да направи чест на новия костюм, с който се бе издокарал специално за случая. Лекият кулинарен инцидент няма да помрачи настроението ни. Ще пообиколим морето, ще подишаме въздуха, незнайно защо често определян като "солен", и ще се върнем - Жоро с няколко заснети ролки, а аз - с един от първите си радиорепортажи.
В онези години морските репортажи и пътеписи бяха манна небесна за нас. Те ни избавяха от новинарските трафарети за преизпълнени планове и от коварните подводни камъни на официалните информации. Имаше, разбира се, и случки, които внасяха ведрост в журналистическите ни делници. Спомням си с умиление за един репортаж, посветен на празника на овчаря, сиреч Гергьовден, предложен преди Деня на радиото. Той започваше така: "Каква пролет се е пукнала, майно ле! Пастирите са подкарали овцете по зелените поляни и надуват кавалите, а агънцата блеят ли, блеят." По-нататък следваше интервю, ала от него така и не се разбра кой е пастирът и кой - журналистът.
Но заедно с тези лирични откровения хората научаваха от радиото и младата ни телевизия за рекордни добиви и новопостроени промишлени комплекси, за открити фестивали, мостове и курортни комплекси. Тези информации не се отличаваха с изящен език, но живо интересуваха обикновения слушател и зрител, помнещ гладните военни години, разрухата и доскорошната пословична изостаналост на страната.
Днес пред радиото и телевизията са открити неограничени възможности. Но стана и много лесно да се работи в тях, стига да не те смущават камерата и микрофонът. Ниската култура не предизвиква особени притеснения, не си и помислям да отварям дума за стилистика и някакви там специфични особености на говорната реч. Повсеместна е езиковата немара, не личат особени грижи за национален български привкус на програмите, за повече професионализъм и обективност. Това особено грубо се натрапва в националните медии, чиито , новинарски и публицистични предавания, особено сега, в предизборните дни, стъписват с откровената си преднамереност и тенденциозност. Те могат да се наричат просто "Един ден на премиера и правителството" - като илюстрация на прословутото чувство за мярка на съвременния нашенски политик неговите копиеносци.
Поколенията в Радио Варна създадоха програмни традиции, които днешните журналисти там ревностно обогатяват. Освен редовните си предавания и рубрики Телевизионният център засне прекрасни постановки за Телевизионния театър, поредица филмови новели и фолклорни концерти. А общото между радиото и телевизията във Варна беше и си остана темата за морето като природна и социална среда и като вечна тема на литературата, живописта и музиката. С богатата си програмна палитра първата частна сателитна телевизия М SАТ, родена във Варна, се приобщи към семейството на най-големите и влиятелни национални телевизии.
Може би като реакция на агресивната сивота и професионалното безсилие през онова отминало време в радиото и телевизията край морето се роди култът към словото, към стилното съвършенство и жанровата чистота. Та можеше ли бездарието и посредствеността, въпреки дълбоките корени и жилавостта си, да живеят в тихо съгласие с Иван Троянски и Атанас Мочуров-Сломер, Йово Неделчев и Панко Анчев, Тихомир Йорданов и Милан Асадуров, Катя Папазова и Петър Казаларски, Атанас Стоев и Боян Върбанов, Донка Бърдарова и Иван Тодоров, Стефан Янев и Георги Великов. Телевизията имаше своя първопроходец край морето в лицето на Георги Смиленов, а в наши дни на трънливото поприще се появи Ангел Киряков с професионалните критерии и динамиката на новото време. В радиото покълна дарованието на Веселина Цанкова, тук Луиза Тахмисян сподели първите си журналистически вълнения. Телевизията и радиото бяха стръмният път към себеутвърждаването на операторите Иван Любенов и Денолюб Николов, говорителите Костадинка Пеева и Ганчо Минчев. Не мога да изредя всички имена, не съм забравил и десетките млади талантливи журналисти, вече поели щафетата в електронните медии - те заслужават да им бъдат посветени отделно много редове.
Неотдавна ме попитаха какво са ми дали през годините радиото и телевизията. Много неща, но най-скъпото са тези, които споменах с благодарност: приятели, съмишленици и опора в дни на безпътица и разочарования. В радиото и телевизията познах още неспокойствието, което превръща радостта и мъката на другите в наша радост и мъка; неспокойствието, без което щях да бъда може би сит и самодоволен, но никога - журналист.
НИКОЛА ДИМИТРОВ

© 1998 Черно море . Всички права запазени