ЧЕРНО МОРЕ бр.1020 от 11.5.2001 : Мнения/Коментари

Проф. Марин Чонев пред "Черно море"

Винаги е имало хора не зад мен, а със мен

Проф. Марин Чонев пред "Черно море"
На концертно турне се случва дори да умре човек
ВМЕСТО ВИЗИТКА
Днес проф. Марин Чонев е сред водещите хорови диригенти у нас, сред уважаваните специалисти в чужбина. Той е сред създателите на Международния майски хоров конкурс "Проф. Георги Димитров". Роден на 21 октомври 1932 година в родопското село Пелевун, където баща му учителствал. На следващата година семейството се премества във Варна. Родът на майка му е от Карлово, на баща му - от Самоводене, Великотърновско. Расте във Варна, завършва I мъжка гимназия, после Музикалната академия. Съпругата му Красимира Чонева е архитект. Архитект е и голямата му дъщеря Люляна, малката пък - Аглика, е художничка, синът му Калин е пианист, органист и хоров диригент. Има 4 внуци.
- Проф. Чонев, професионални музиканти имало ли е в рода Ви, или Вие сте първият? Впрочем откога съществува фамилия Чоневи?
- Като бях малък, знаех: Марин Кръстев, Маринов, Енев, Иванов, Чонев. Много поколения сме вече и не мога точно да кажа дали Чонев произлиза от Цонев, или от нещо друго. Но фамилия Чоневи е известна, доста голям род от Самоводене сме. Баща ми е бил учител. Свирил е на цигулка, разбира се, любителски. Професионални музиканти в рода ни, доколкото знам, няма, аз съм първият.
- И всъщност как стана така, че се озовахте сред музикантството?
- Тък като във Варна не е имало работа, баща ми работеше в близко варненско село. Почти всички учители тогава са свирили малко или повече на цигулка. И вкъщи имахме цигулка. Пиана, особено на село, нямаше, беше скъп инструмент. И покрай баща ми и неговите колеги у мен се е събудил интерес към музиката. От малък съм пял в детските хорове. После, когато започнах да уча, продължих да свиря на цигулка и да пея в тогавашния младежки колектив "Стефан Йовчев", но и дирижирах с моите колеги Георги Робев, Васил Арнаудов, Влади Анастасов. В духовия оркестър на гимназията се научих да свиря и на флейта. Така че преди да отида в Музикалната академия, животът ми е бил свързан с музиката.
- Музикант къща не храни, казват хората. Родителите Ви са нямали против това музиката да стане Ваша професия, така ли?
- Стана някакси много естествено. За нас, които бяхме в младежкия колектив "Стефан Йовчев", беше нормално да се насочим към музиката без някаква външна намеса. Между другото доста години се бяха събрали, откак започнах да свиря на цигулка. Ходех на уроци от млък. После бях извънреден ученик в Музикалното училище (днес Средно училище по изкуствата "Добри Христов" - б.а.), вземах уроци при Владимир Семерджиев, преди това при Емил Димчев. Така че без някакво външно насочване или натиск от някого аз и моите колеги от младежкия колектив, които впоследствие заеха много възлови места в музикалния живот на България, отидохме да следваме.
- А как си представяхте бъдещата си професионална изява и минаваше ли Ви такава мисъл, че ще оглавите хор, че ще организирате международен хоров конкурс?
- Не, за такова нещо не можеше и наум да ми мине. Не си представях друго, освен че ще работя в областта на музиката и най-вече като диригент. Ние бяхме щастливци, защото само няколко месеца след като влязохме в академията, се създаде диригентският клас и то благодарение на проф. Георги Димитров. Бяхме първите, които започнахме да учим дирижиране. И всички си представяхме, че това е нашата съдба, нашето бъдеще. Разбира се, от този първи клас, който беше необичайно голям - от 43 души, неголяма част станахме диригенти. Сега си мисля за Петър Лъджев, за Мусала Гюлеметов, които бяха в нашия диригентски клас. Единият отиде в националната телевизия, другият - в националното радио. Не станаха диригенти, но се занимаваха с музикална дейност и бяха професионалисти, достойни за уважение. Мисля, че това се дължи и на атмосферата, която създаваха проф. Димитров и другите наши професори, сред които Парашкев Хаджиев, Веселин Стоянов. Те предизвикаха у нас желание за работа, но пък създадоха и възможности не само да продължим започнатото от тях дело, но и да го усъвършенстваме.
- Дългогодишен ръководител и диригент сте на представителния за Варна смесен хор "Морски звуци". Скоро отбелязахте неговата 45-годишна творческа дейност. Иска ми се да се върнете към началото - как се случи, че тъкмо Вие започнахте работа със състава?
- През последните години проф. Георги Димитров ни разпредели в добри хорове в София като помощник-диригенти, за да стажуваме - в детския хор "Бодра смяна" при Бончо Бочев, в академичния хор и други. Аз попаднах в академичния хор при Ангел Манолов. И в един прекрасен ден дойде група от Варна - Люба Липова, Влади Анастасов, Христо Христов. Разговаряли с проф. Георги Димитров и по искане на варненската общественост ме поканиха да се върна във Варна и да поема ръководството на един смесен хор. А, както е известно, градът е с дълголетни музикални традиции, неговите ръководители имаха голямо желание да продължат да ги развиват. Когато дойдоха в София, за да ме поканят, тези традиции в града са били попрекъснати. Правени са опити да ги съживят, но нищо не е ставало. И след известно време хорът към общината, който започнах да ръководя, прие името на един от старите колективи на Варна - "Морски звуци".
- И кое е онова нещо, което е поддържало и продължава да поддържа интереса към колективното пеене?
- Силата на изкуството - това винаги е привличало хората, които идват в "Морски звуци", повечето от които не са професионалисти музиканти. Действително силата на изкуството е толкова завладяваща, че кара хората да отделят от личното си време, от ангажиментите си към семейството, за да идват на репетиции. По-късно, когато започнахме работа с момчетата, разбрах, че ако децата започнат да пеят отрано - както е при нас първо в детския хор, после да продължат в младежкия хор - интересът към това изкуство става траен и те наистина заживяват с музиката, идват на репетиции с желание. Изкуството е магия - пленява те и става част от живота ти.
- Животът на българите е доста по-различен отпреди петнадесетина години. Като се има предвид, че хоровият състав е своеобразно огледало на обществените порядки, как изглеждат днешните проблеми и смесва ли се всекидневието с изкуството?
- В репетиционната ни зала сме подредили много снимки по случай 45-годишната ни творческа дейност. От някои фотографии се вижда, че е имало години, когато в "Морски звуци" са пели над 140 души. Тогава не само нашият хор беше голям, имаше и други български състави с по 100, 120, 140 хористи. Сега пеят около 50 души. Не мога да кажа, че ни е леко. Изобщо за хоровото изкуство в България дните са много тежки, така както и за симфоничното, и за оперното изкуство.
- Знаем, че нашите състави доста години печелиха първите места на всички хорови конкурси, включително и "Морски звуци". Как мислите, ще се възроди ли скоро българското хорово изкуство?
- Понеже много пътувам, преди десетина дена се върнах от Родос, през лятото ще пътувам до Италия, Унгария, и виждам, че в Европа, а и в САЩ, Азия, Южна Америка хоровото изкуство е в прогрес. Надявам се, че след време и в България ще има нов разцвет, защото традициите са нещо много важно. А ние, във Варна, имаме дългогодишни музикални традиции.
- Една от тези силни традиции е хоровото изкуство. Неслучайно градът ни е домакин на Международния майски хоров конкурс "Проф. Георги Димитров". А Вие сте сред неговите основатели и организатори. Как се роди това вече известно по цял свят състезание? Било е преди повече от 40 години.
- Беше през 1967 година. Аз съм много радостен, че с мен, не казвам зад мен, а с мен във Варна са били група общественици във всички времена. Нино Нинов, председател на тогавашния окръжен съвет за изкуство и култура, имаше желание, а и нюх да контактува много фино с големи наши музиканти като Петко Стайнов, Георги Димитров и много други знаменити представители на българското музикално изкуство. Той помогна много за създаването на майския хоров конкурс. Първоначално идеята беше да се проведе местен хоров фестивал. И може би случайно на този първи фестивал гост бе хор от Югославия. Първите крачки бяха много приятни и перспективни. На следващата година във Варна дойдоха хорови състави от страната, имаше гости и от чужбина. И през 1975 година се проведе първият международен хоров конкурс. В основата са варненската общественост и варненци, които искат да си запазят своите традиции от миналото.
- Най-голямото огорчение в професионалната Ви кариера откъде идва?
- То не може да се каже, че е огорчение, а нещо много по-различно като преживяване. Хоровото изкуство на България беше на едно от първите, да не кажа на първото място в света - и по отношение на постигнатата музикална техника, и на качеството на изпълнението, и по отношение на българския репертоар. А българските композитори пишеха наистина прекрасни песни, които правеха изключително силно впечатление. Аз няма да забравя какво предизвикаха на един конкурс в Испания песните, които пяхме, на Александър Танев, Добри Христов, Тодор Попов и други. Мъчно ми е, че нашите хорове изостанаха не само от челната тройка, но и по отношение на музикалната техника, на репертоара.
Другото, което е много важно, в хоровете по света пеят предимно млади хора - почти във всички състави, които съм слушал на концертния, а и на състезателния подиум, пеят ученици и студенти. Докато у нас хоровото изкуство застаря. Във Варна благодарение на хоровата школа "Добри Христов" на Захарина Милкова-Никитасова, на нашите два състава - детския и младежкия, имаме младо попълнение. Но не навсякъде е така, за съжаление. Надявам се, че тези проблеми ще се преодолеят. Като си направя равносметка, виждам, че младежите, които не са напуснали града или страната и пеят при нас, са с чудесна певческа техника и прекрасно отношение към изкуството. Затова вярвам, че и при нас по отношение на хоровото пеене ще настъпи бум, превзел световните музикални сцени.
- Знаем, че подготовката на един хор за концертна дейност е въпрос на постоянство и продължителна работа - нещо, което отнема години. При такава ситуация как се измерва щастието, кога се чувствате удовлетворени от работата си?
- Радостен съм, когато имаме успешна изява, независимо къде сме - дали сме в България или в чужбина, дали на конкурс или на фестивал, дали на турне или на концерт. И това е обща радост. Защото хоровото изкуство е приятно за слушане, но е къртовска работа. Друго нещо е един цигулар, който свири от 20 години, да подготви концертната си програма. При нас процесът на обучение е непрекъснат.
- Да Ви се е случвало нещо, за което не искате да си спомняте?
- За щастие не са много такива случаи. При едно турне до Унгария - то беше доста отдавна - един наш хорист почина. При турне с детския състав имахме случай, когато едно дете си счупи ръката. Но да чукам на дърво, не сме имали много неприятни моменти.
Най-трудното е, че хорът е многоброен и когато нямаме пари - а то често се случва, понякога пътуваме при много примитивни условия. Например до Англия сме пътували дни наред с влакове, кораби. Пътували сме по 3, по 4, по 5 дни. Но всяко време си има своите хубави и своите отрицателни страни. Несгоди, несгоди, но преди хората се чувстваха по-близки, контактите им бяха по-непосредствени, а през последните години е доста по-различно.
- Сигурно промените в начина на живот си личат много ясно във Вашата работа. Коя е най-голямата видима промяна в поколенията?
- Младежите днес повече могат - и в музикално отношение, и по отношение на това да намират пътища за реализация в живота. Макар че е трудно да се намира работа например, те са инициативни и ориентирани.
ОЛГА БОЕВА

Винаги е имало хора не зад мен, а със мен