ЧЕРНО МОРЕ бр.1022 от 14.5.2001 : Личности

Мислех, че ще бъда Сара Бернар...

Мислех, че ще бъда Сара Бернар...
Искам да съм на ти със себе си, а се ненавиждам, но преди да мразя другите, мразя себе си, казва актрисата Ивалена Дучева
Това лято тя има юбилей. Но няма да го празнува. Казва, че е на 100 години и че всичко е свършило. Да, ама не е така, защото, който познава Ивалена, за някои Дучето, знае, че колкото и да й е трудно, тя никога няма да се предаде без бой, защото и сам воинът е воин. Все същата си е - с чувство за хумор, иронична, себеиронична, саркастична... Впрочем за себе си тя казва, че не прощава, че забавя, но не забравя. И още: много съм честолюбива, много съм себична, много съм мнителна, злоблива, злопаметна. Не знам, нещо има у мен от... Жорж Ганчев. Мегаломанка. Ама мисля, че всички лъвове са такива. Иначе си знам и недостойнствата, все същите: честолюбие, себичност, мнителност. Не се харесвам, обаче какво да правя със себе си. Искам да съм щастлива, искам да бъда на ти със себе си, а се ненавиждам, но преди да мразя другите, мразя себе си. Другото, което ненавиждам у себе си,
е моята маниакалност, че знам, че съм нещо,
но че не мога да бъда примерно като Атанас Москов и да кажа: Господ да им прости. Вероятно съм езичница, а не християнка, но не мога да прощавам. Не мога да отида и да чукам тухли и да кажа: така Господ е решил, а преди това да съм си загубила сина на 19 години и въпреки това да остана в България. Не мога. Говоря за Атанас Москов, шефа на Демократическата партия, завършил в Швейцария, който чука керемиди в Севлиево... Ако на това му се вика живот... Или Буров - да те удуши циганин, кокошкар... Не го приемам. Само че те са имали наистина достойнство...
Тези, които я познават, знаят, че зад тези думи се крие изключително раним човек, изключително чувствителна натура. А тези, които не я познават, могат да доловят нето от нейните емоции, колебания, вяра, безверие, болка...
Дали иска да се промени?
Как ще се променя, на 100 години съм станала,
всеки човек си е характер, категорична е тя. Ако бях различна от това, което съм, нали щяха да ме вземат във варненския театър. Много обичам да се фукам, ама се фукам въз основа на нещо, пък в интерес на истината аз знам, че мога. А Ивалена наистина може. Не й струва нищо да започне да рецитира стихотворение или да изиграе някоя смешно-тъжна сценка, или да имитира някого така, че в един миг да видиш, че случайната среща се е превърнала в необичайно, спонтанно родило се представление...
Моята работа е като на царя. Но защо го спъваш бе, пусни го. Абе Стояне, абе Бандутов, абе Дафинке, пуснете ме, аз ще се претрепя, като съм толкова неспособна, некадърна, неможеща, алкохоличка. Дайте ми възможност да се претрепя, ако не мога. Защо не ми дадат възможност... Никога в най-ужасните си, в най-кошмарните си сънища не съм допускала, че ще бъда на това дередже. Чистачка. Нямало срамна работа? Имаше един канадски филм за 12-годишно момченце и за сестра му, която беше на 14 години. Ходеха да чистят къщите. И той й обясняваше, че срамна работа няма. Да, вика, само дето не е с достойнство. Ако бях си завършила славянската филология, сега щях да бъда преподавателка или преводачка, щях наистина да правя това, за което съм учила...
Трудовата й книжка е уникална биография. Образование: висше, ВИТИЗ (днес НАТФИЗ), професия до 1993 година: актриса, междувременно е била и екскурзовод. А напоследък: инспектор по чистотата, чистач в район "Приморски" - Варна... Виж, досието й днес е по-богато заради преписката от 26 листа, съхранявана в архивите на бившата "Държавна сигурност": развивала противодържавна агитация и пропаганда, като след профилактика на обекта през 1985 година работата по преписката е преустановена и свалена в архив...
Ивалена Дучева е родена на 24 юли 1951 година във Варна. На 6-годишна възраст е приета в експерименталния балетен клас на Стефан Йорданов и танцува до 17-годишна възраст в тогавашната Варненска народна опера. Играе в "Ромео и Жулиета", "Шопениана", "Фауст", "Сребърните пантофки", "Кокичина"... Завършва руската гимназия с втори език немски. Тук среща Катя Папазова, основателка и ръководителка на театралното студио "Златното ключе"... Кандидатства ВИТИЗ и славянска филология. Приемат я и в двете висши училища. Избира актьорската професия и защо ли, пита се и днес все още.
Във ВИТИЗ е
най-малката студентка
Завършва, а е само на 21 години и 10 месеца. Аз си мислех, че ще бъда Сара Бернар на българската сцена. И даже батьовците и каките ме наричаха Сарче. Никой не ми викаше Ивалена, или Дуче, или нещо такова, а Сара...
Във ВИТИЗ учи при проф. Анастас Михайлов, единствения безпартиен професор по онова време. Випускът има петима отличници: тя, Стойчо Атанасов, Гроздан Герцов, Кирил Мавродиев и Юри Ангелов. Катя Зехирева, преподавателка по художествено слово във ВИТИЗ, е натоварена лично от Тодор Живков със задачата да сформира театрална трупа в Габрово. И сред "избраниците" е и Ивалена. А тя иска да замине за Пловдив.
В Габрово играе по 60 представления на месец. План. Ама това да не е като да натиснеш копчето на машината. Изперкваш... После заминава за Добрич. Играе една година. Следващата театрална сцена е Варна. Осем години е в родния си град. Постановките, в които играе, са много: "Полет над кукувиче гнездо", "Млада гвардия", "Доходно място", "Професията на госпожа Уорън"... И е пак на път. Заминах за Велико Търново. Там направих "Животът, това са две жени". Постановчик е Йорданка Самсиева. В интерес на истината, не се фукам, но е факт, бившият ректор на Великотърновския университет 7 пъти идва да гледа представлението и всеки път така реве, така реве...
Междувременно трябва да се прибере в Шумен заради дъщеря си. Имах големи проблеми с нея, пояснява тя. Васил Попилиев ми вика: пристигаш, мойто момиче, няма страшно... С него се карахме непрекъснато заради политика. Викаше дотука с политиката - и показва вратата на театъра, вътре - без политика. От него имам една картина - "Слънчогледи", подарък от 1986 година.
Понеже страшно много обича литературата, паралелно с ВИТИЗ записва и българска литература при проф. Пеньо Русев, вече покойник. Бях болна. Ние, българите, ужасно сме умни, а най-умният, най-големият за мен драматург е Никола Русев. В неговата драматургия има и много мъдрост, и много акъл. "Как ма пръкна, Божкеее... - това е от "От земята до небето". - То беше нещо невероятно. Как ма пръкна с такваз снага... Необикновена. Откъдето да се погледна, все съм хубав..." Това е реплика на Наум Шопов, а аз играех Сапунката. Наум Шопов е нейният бог, харесва неговата ексцентрика.
Сред настолните й книги сега е списание "Съвременник", Реймънд Чандлър и "Типични еврейско-испански ястия". Не харесвам Радичков, въпреки че съм играла в "Януари", бях Софрона, но пфу... боклук. Къде ти е ухото, ето ми ухото, това е Радичков. Как да го обясня - маниерно, измислено, премислено. Намира "Цената на златото" на Генчо Стоев интересно написана. Харесва откровеността у Лилиан Хелман: хич не й пука да каже: аз се напуках и едва се прибрах вкъщи. Няма комплекси, няма задръжки, знае, че може и го може. Същото се отнася и за нашия Станислав Стратиев. Той е моят Господ. Не знам
защо така се замълча - умря, погребаха го и край
А той беше един от най-големите акълии, които сме имали въобще заедно с Алеко Константинов.
Знаеш ли, откъде да знаеш, едно време аз бях събеседник по желание на Кеворк Кеворкян. С извинение. И ме пишеха и по кръстословици. Тогава Кеворк беше поканил като гост Яцек Курон, главния редактор на вестник "Солидарност". Спомням си, че Курон каза: една супа, за да стане вкусна, трябва добре да се обърка, да се запени, да изхвърлиш мръсното и става ммм... Аз пък си мисля, че прекалено много се забърква тая наша българска супа, сигурно защото прекалено много боклук има... А уж бях отличничката на випуска, но ща - не ща, отидох в Габрово. Много страдах... За нас се пишеше непрекъснато във вестниците. Всеки месец бяхме в София. Аз играех главни роли. В този смисъл не мога да се оплача. Съдба...
Родих Ивайла (дъщеря й - б.а.) на 3 февруари 1976 година. И същата сутрин, беше някъде между 9,30 до 9,35 часа чувам по радиото стихотворение на Емил Розин. Той е габровски поет, който по-късно отиде в Националното радио. Това беше предаване, което аз преди година бях подготвила и до този момент не бях го чула:
Дете, дошло за мен след време, след пътища и самота,
ти връщаш мойто вдъхновение и вярата ми във света.
Аз цял живот обичах всичко, което носи светъл плод,
ела до мен и дай ръчичка, ти, моя песен и живот.
Само дето не полудях. И това ако не е карма... Само че не е трябвало да се раждам в България и не в това време. Това е мискинска държава, където най-некадърните, най-неспособните, най-неможещите, но и най-наглите правят кариера. Българинът е талантлив, но винаги всеки е сам за себе си. И сам воинът е воин. Сам българинът е българин, така е. Ако бяхме стойностни, нямаше да се случи далаверата
сервитьори да стават шефове на банки,
една учителка по английски език да става външен министър, един младши асистент по политикономия да става супер... Цялата тая работа тръгва от Тодор Живков, просто хората се сменят. Ужасно ме боли за това, което става в момента. В една от тетрадките си Толстой пише, че човек не бива да мисли - много боли... Боли ме и затова, че сме сложени на най-идиотското място. Ние сме надупени и с изути гащи. Винаги сме били такива. При нас всичко е слугинско. Можем да бъдем други, как да не можем, но не сме такива, защото сме слугинско-сервитьорска нация - гледаме на кого да се сложим и как така да се сложим, че на другия, не на нас, да му е по-удобно. Лично аз се срамувам, че съм българка...
Няма любов, има интереси, твърди Ивалена Дучева. Тя се разминава с голямата си любов, защото той е интересчия и винаги е знаел какво иска: той искаше в София, той искаше в телевизията. Сигурно
споделената любов е прекрасно нещо,
но не е за всеки. И раждането на детето е въпрос на интерес - да се ангажираш с нещо, да се докажеш, че можеш. Като нямаш, осиновяваш. И мойта дъщеря е въпрос на интерес: и аз да бъда като другите жени. Две са големите й грешки: че се е омъжила и че е родила.
Искам да умра в съня си. А сънищата ми са ужасни. Непрекъснато все си забравям текста, нещо, което не ми се е случвало в живота, винаги закъснявам за репетиция, нещо, което не се е случвало, защото винаги отивах заедно с чистачките... Други кошмари нямам.
Не се срамува от нищо. Не, от какъв зор, опазил ме Господ, че станах на 100 години и не мога да работя това, за което съм учила, че съм по-умна от тия, които ни управляват. Да, срамувала съм се, като се напия и трябва да пълзя по стълбите. Но то е друго... По този повод извади книга на Лилиан Хелман, нейната приятелка, както я нарича, и прочете откъс от "Може би": Едно от най-странните неща при пияниците е, а такава бях и аз... че много от онова, което ти се струва съвсем ясно, когато пиеш, след това в периодите на трезвеност ти се губи, защото естеството изобщо не е било ясно...
Естеството на нещата донякъде вече й е ясно. Човекът е обречен да бъде сам - сам се ражда, сам живее и сам умира. Ивалена не се плаши от смъртта, страхува се от агонията, от болката. Физическата болка е най-страшната според нея. Духовната се гълта някак си заедно със сълзите и безсънните нощи. Ето Георги Минчев, моят любим певец, който си отиде, той беше подпухнал от инжекции. Не бих искала да съм на неговото дередже. Карма. Номерът е да имам пари за хляб, за биричка, цигарки и толкова...
Има си и обаче книгите. А те са навсякъде в дома й. И картините й са навсякъде. Около 60 са: на Андрей Даниел, Милко Божков, Петьо Маринов, Васил Василев, Тодор Игнатов, Иван Бараков, Емил Попгенчев, Снежина Попгенчева, Борис Стойнов (в момента той е главен сценограф в операта на Осло), Мария Диманова, Володя Вълчев, Владимир Иванов, Тодор Петров, Георги Йорданов, Ангел Атанасов...
ОЛГА БОЕВА
Ивалена Дучева в ролята на Секула от "Животът, това са две жени" на Стефан Цанев, Велико Търново (снимка - личен архив)