ЧЕРНО МОРЕ бр.1022 от 14.5.2001 : Читателски клуб

Живот под наем

Отмъщението на некадърниците

Орехови ядки под една черупка

За кого ще гласуват селяните

Живот под наем
Поводът да ви пиша е опитът ми да бъда настанена в общинско жилище.
Малко предистория. Аз съм на 68 години. През 1994 г. продадох единственото си жилище и парите вложих в няколко от т.нар. пирамиди. Тъй като, като много други варненци, останах измамена и не получих обратно дадените от мен пари, останах без жилище и средства за съществуване. Регистрирах се в социални грижи и оттам получавам месечна социална помощ в размер на 40 лв., която е единственият ми доход сега. Пенсия не получавам, защото нямам достатъчно стаж.
Тръгнах по квартири. Сега живея в стая под наем - и къщата, и стаята са в окаяно състояние. Таванът и стените са пропити с влага, мазилката на места е изкъртена и т.н. Нямам пари за ремонт. Животът ми е много тежък. Разведена съм и нямам никакви роднини. Болна съм от сърдечна недостатъчност, имам невроза и тежки проблеми с белите дробове.
Но - по същество. Миналото лято се запознах с една млада адвокатка, която прие присърце моите проблеми и реши да ми помогне, при това безвъзмездно. Осигури ми храна всеки ден вкъщи от Бюрото по социални услуги, подготви ми документи за старчески дом, но докато ми дойде редът, трябва да чакам поне година и половина и да живея някъде. Там, където съм, сега е по-добре от нищо, но хазяинът ми е много възрастен и болен и може всеки момент, както се казва, да напусне този свят. Не дай Боже това да стане, но ако се случи, оставам на улицата, защото децата му ще ме изгонят веднага, въпреки че имам договор, просто защото не зная как да се защитя, а и нямам възможност да се боря. За друга квартира и не мисля, защото са скъпи и не мога да плащам, а тук наемът е горе-долу по моите възможности.
Затова адвокатката ми предложи да подадем документи за настаняване в общинско жилище към район "Аспарухово", където живея сега. Направих го, но оттам получих отказ с мотива, че не отговарям на условията на ЗОС и ППЗОС, тъй като едно от изискванията е да не съм продавала собственото си жилище след 13 март 1990 г. Това обаче се отнася до настаняване в жилище под наем, а аз искам да бъда настанена в т.нар. резервни жилища, съгласно чл.42, ал.1, т.3 от ЗОС и чл.45, ал.1, т.3 от ЗОС, където няма такова изискване. Така че аз отговарям на условията за настаняване в общинско жилище от резервния фонд на ЗОС, но от жилищно настаняване ми отказаха по горепосочената причина, неоснователно.
Освен това за отказа ми бе съобщено по пощата с обикновено писмо, което е нарушение на чл.17, ал.2 от ЗАП, съгласно който съобщаването за издаването на административни актове трябва да става лично, срещу подпис, или с обратна разписка, за да се установи безспорно началният момент, от който започват да текат сроковете за обжалване. И сега не мога да обжалвам.
А мотивът да не спазят процедурата по съобщаването на отказа от жилищно настаняване е, че пестят средства. Законът трябва да се спазва такъв, какъвто е, и подобни оправдания са просто смешни.
След като получих отказа, ходих при кмета на "Аспарухово" заедно с адвокатката, която се зае с моите проблеми, той извика при себе си служителката от жилищно настаняване и доколкото мога да преценя, под нейно давление реши да поддържа нейното виждане по проблема, т.е. че нямам право на резервно жилище.
Сега единствената ми възможност остава да обжалвам по съдебен ред, и то само жилищността, защото за това няма ограничения във времето, а за редовно обжалване сроковете са изтекли. Все още се надявам, че законът и справедливостта ще възтържествуват, колкото и смешно да звучи това в днешни времена, но така или иначе нещата си имат не само правна, но и морална човешка страна.
Уж живеем в правова държава, където законът е над всичко, но явно има неща, които са над закона. Това е ясно на всички, но не трябва да позволяваме да стигнем дотам, че да приемаме това като нещо в реда на нещата, като нещо нормално. Защото не е. Демокрацията е само на думи, които нямат нищо общо с действителността. Хора като мен са обречени на мизерия, никой не се интересува от нас, а не сме малко. С болка и огорчение пиша тези редове. Сега се зачитат само силните на деня.
Вярно е, че моят случай изглежда дреболия в сравнение с всекидневните убийства и грабежи, но нима трябва да ми се обърне гръб?
Моля, ако публикувате писмото ми, да използвате инициалите ми. Не се страхувам от публичността, но не искам да стана повод за одумвания и приказки.
П.А.
кв."Аспарухово"

Отмъщението на некадърниците
Замина си поредният парламент. И оставиха след себе си сивите парламентарни мишоци куп огризки, маса боклук, черни. Така де, мишини, както по нашенски наричат екскрементите им. В случая това са балата закони, закончета, решения - абсолютни юридически и морални недоносчета, заредени като мини със забавено действие или с дистанционно управление. И сред тях - прочутият Закон за досиетата, гарниран с комисия, украсена с разни лаици, неадекватни типове, на които явно трябва да им се намери топло местенце. Защото май и техните не ги искат. Разбира се, шефът е най-сивият от сивите, най-елементарният от елементарните, най-фанатичният сред фанатиците. В конкуренция с фантомолога Константинов - бореца срещу тайните служби от миналото. Защото в миналото нито Методи Андреев, нито Михаил Константинов, нито някой от комисията е бил в редиците на дисидентите, в редиците на борците за тая демокрация, която днес си изграждат по модел от кошмарите си.
И ето - сега ще вадят досиетата. Защо? - пита се нормалният човек. Ами трябвало да опознаем историята си, та да се помирим. Абе, алакоолу, ти ли си глупав, нас ли все още за наивни вземаш? Или е необходимо да изпълним желанията на постоянното присъствие от махленския клюкарски пункт и му осигурим материал за чесане на езиците или най-елементарното, при това най-логичното, типично балканското - това е просто част от нашенската политическа действителност, елемент от "позитивната", както нарекоха ровенето си из мръсното бельо, управляващите? Впрочем, когато съобщиха за поредната комисия, рекох да изкарам някоя пара и потърсих някой, с когото да направим бас за очакваните резултати. И макар да предлагах 10:1, че в поредните маскарящи списъци поредните бивши агенти ще са в съотношение опозиция -демократи пак 10:1, никой не клъвна да си наплюнчи пръста. Кой знае защо, всички очакват опонентите на управляващите да са оплескани, а патроните на комисията - пак в бяло.
И ще са. Просто защото това е поредното отмъщение на некадърниците. Че ония от ДС, дето били много хитри, коварни, опитни, умни - вече десет години, както казва Дачков, те командват държавата. Тези опитни ченгета, манипулатори, тоталитаристи да не би да са търсили глупаци, сиви мушмороци или неадекватни откачалки за свои агенти? Ето защо сегашните управляващи са сигурни, че техни дела няма в архивите, ето защо се опитват още веднъж да омаскарят ония - търсените, ухажваните, примамваните. Та кой би оагентурвал някакъв асистент по политикономия - че тя жена му си го вербувала вече. И кому би потрябвал провинциален бракоразводен адвокат без спирачки на ченето? Или редова адвокатка от пазарджишка кантора? Или нередовен възпитател без диплома? Или разни чиновници, селски доктори, програмисти със средно образование, треторазредни даскалици, текезесарски терезета и тем подобни пълнежи в обществото?
Но това е вече не политически, а медицински проблем. Защото културните хора отвръщат нос от мръсотията, а психопатите се кефят, ровейки в нея. И обсъждат колко ухаели чуждите непрани дрехи. Без да усещат смрадта от натежалите си гащи.
ГЕОРГИ КОНОВСКИ

Орехови ядки под една черупка
Младички, зеленички, пият си кафето на балкона и си гукат.
- Ей, викнал им един, не е хубаво да се радвате пред хората.
- Че ние не се радваме, а си пием кафето.
- Слез долу, та да видиш какво кафе пиете.
- Верно бе, тъй се вижда, съгласил се младичкият, зеленичкият.
Нашият премиер, като отиде с дружина в голямата държава, самият Буш му казал: "Добре сте, много сте добре, като спечелиш изборите, ще станете още по-добре."
А това е Буш, съгласете се.
В този дух Хамбурцамян, онзи, на когото е поверена продажбата на народното имане, съобщи на българските телезрители, че България, гледана отвън, изглежда другояче - хубавелка и спретната, и такава е истината, ние сме добре и ще бъдем още по-добре.
Дай Боже. Защото е голяма серсемия да си добре и да не знаеш, че си добре...
Стори ми се особен и го попитах, защо е такъв, особен?
- Половин век стои зад гърба ми и знаеш ли, тати не ме е удрял, мама не ме е плеснала по дупето, единствено моята любима учителка ме зашлеви и все я помня тази плесница.
Казвам, че го е ударила от обич.
Потресен, той ми разказа следното:
- В кварталното пазарче между малките, но луксозни магазинчета, стари жени продават неугледната си стока и тихо, с поглед молят минувачите да купят връзка лук, кофичка с череши, лозови листа, разбираш ли, според сезона. Пред десетина ябълки, брани от няколко дървета, гледам моята учителка - смалена, опърпана, печална. Купих всичките ябълки. Вкъщи не ги харесаха, жена ми ги занесе в кофите за смет, казвай й, че не биваше. Вчера пак минах през пазарчето, тя там и ме гледа. Лъжа, че внучката е харесала ябълките и иска, ама от същите...
- О, Стефчо, съжаляваш ли ме, Стефчо?...
Моята учителка беше ме познала.
Все се заканваше да го отреже този почти самотен косъм в дясната си вежда, който се навираше в окото му, но понеже тъй и не го клъцна, той продължаваше да наднича любопитно, гаче искаше да се огледа.
Свирката - пластмасов дюдюк, свирка весело, аха да затропаш, а той бит - та пребит, жалък... С червения си дюдюк милият свирач цял ден весели народа, минаващ през подлеза...
И когато избираше как да умре, мъката го смазваше, до казан за смет намери дете, увито в парцали, мяука като коте, рови с ръчички...
- Дъщеричко, живее ли ти се, искаш ли да живееш, хайде, вземам те, ти ме избави от смъртта и аз ще те избавя... Нямам цици, но ще ти купувам козе млекце, хайде да вървим.
И той го понесе през света в прегръдките си.
- Че ти мреш, момчето ми, не виждаш ли как умираш?
- На мен такава смърт ми харесва, умира се сладко, все едно, че няма смърт...
- Да, де, но твоята сладка смърт ме умъртвява мъчително.
- Шегуваш се. Аз виждам, ти няма да умреш, ти просто си безсмъртен.
- Така ли? - уж попитах аз.
- За какво страдаме ли? Ами страдаме заради радостта, която ни предстои. Утре тя ще открехне прозореца на душите ни, непременно утре.
Всеки божи ден има своето вечно утре...
ЙОВО НЕДЕЛЧЕВ

За кого ще гласуват селяните
Селското население, считано доскоро за твърд електорат на БСП, БЗНС или ДПС, след появата на Националното движение "Симеон Втори" вече определено променя позицията си и отдава своите симпатии към царското движение. Някои определят това тяхно настроение като "емоционално" и се надяват то скоро да се промени и отново да се втвърди постарому. Но това са разсъждения по инерция. Защото...
Живеещите в българските села хора (30 - 35 на сто) изживяха пълно разочарование от политиката на всички правителства през последните 11 години. След масовото обезлюдяване на българското село, развихрило се при Тодор Живков през 70-те години, за последните десетина пък в много села буквално бяха унищожени ферми, стопански дворове. Машините и инвентарът пък бяха приватизирани по български. Милиони декари земя повече от 5 - 6 години си "отпочиват" без надежда да бъдат обработени скоро.
Въпреки гол(ем)ите приказки на сегашното правителство този процес на непозната за селото ни мизерия и запуснатост се задълбочава. В селата хората ваче измират без помощта на доктори, както беше доскоро. При тях здравната реформа пристъпва плахо и тихо, почти като на погребение.
За кого ще гласуваш? - питам съседа Пеню.
То се знае - за царя! - отсича съседът и добавя: - И майка, ми и баща ми ще гласуват за него. Казал съм им, ха не са гласували, ха не съм ги погледнал. Че и дървеният господ може да заиграе...
И не е само Пеню. Така хортува и Митко, така ми отговаря и Мануш. Има и такива, дето само мълчат и се подсмиват под мустак. Те ще отговорят на въпроса в тъмната стаичка. Но като ги слушаш как одумват досегашните правителства и като ти припомнят бай Ганьовото "И едните, и другите са маскари", не е е трудно да се досетиш къде ще им литне гласът на надеждата. Последната. Ако и тя не се сбъдне, остава им само едното псуване. А това по селата хем го знаят, хем го могат.
ИВАН РАВНОГОРСКИ
с. Равна гора