ЧЕРНО МОРЕ бр.1023 от 15.5.2001 : Анализи

Блатото, в което сам се завличаш

Отиващият си популизъм

Блатото, в което сам се завличаш
Младите наркомани са жертва на безперспективността
Доскоро за тях гледахме по филмите, четяхме в книгите, мислехме си, че това никога няма да ни сполети. А днес те са сред нас - млади хора, отдавна загубили някогашната си жизненост, оставили се на вълната, която рано или късно ще ги изхвърли на пустинния бряг. Наркоманите. Наши деца, българчета, които сами се завличат до дъното на блатото в търсене на новото и неизпитаното - наркотика.
Всеки ден от медиите научаваме колко наркотици са заловени по границите ни. Скъпата смъртоносна отрова се изгаря в пещите на "Кремиковци", но за обикновените хора остава тайна колко още е минала по пътя към Европа и Америка, колко е останала в страната ни. Специалисти отбелязват, че едва десетина процента от пренасяната дрога се открива по митниците...
По-важно обаче е друго: готови ли сме да посрещнем идващата опасност, поучили сме се от опита на западните страни, които вече десетилетия водят битка с наркоманията. За съжаление отговорът е:
Не сме готови за отпор срещу модерния бич - наркоманията
Социолози и психолози вече изследват явлението, бият тревога за надвисналата опасност, но обществото ни, затворило се в страхливия свят на всекидневието, не чува предупрежденията. А нашето общество се състои най-напред от родители. Които за съжаление гледат на децата си като на необходимост и радост, а не като на отговорност. Родителското безразличие, независимо от какво е обусловено, е първопричината да не се забележи опасността отдалеч, да се вземат бързи мерки срещу й. Лъжливите призиви за свобода на младата личност не означават свобода на самоубийството, нали?
А родителите не знаят, че повече от 11 % от учениците в горните класове пият поне три пъти месечно по пет и повече концентрата, което си е чиста проба начало на алкохолна зависимост? 8 % се напиват поне веднъж месечно, а 22 предпочитат да употребяват концентрати. Може би от самохвалство, може би защото вината са скъпи в заведенията, но това е начален стадий на наркотична зависимост. Пътят до наркотика е вече улеснен.
Разказва Л., завършила преди година (разказите са стилизирани и с редактиран правопис): "Тогава бях в VIII клас. Отидохме в дискотеката с компания. Седнахме, някои започнаха да танцуват. Отидох до тоалетната и когато се върнах, пийнах малко от водката си. Завъртя ми се главата, унесе ме. После приятелките ми разказваха, че едва съм седяла на стола. Те се отказали от танците и ме завели в квартирата на едната от тях, та съм се пооправила. Явно някой е сипал нещо в чашата ми. Там е полутъмно, над дансинга играят светлини и трудно се разбира кой какво прави. Мисля, че това е било чиста проба зарибяване."
На логичния въпрос какво кара едно 15-годишно момиче да пие водка, отговорът беше резонен за възрастта: "А какво да пия? Там сервират почти само концентрати, безалкохолните служат само за разреждане. Пък и нали всички пият." Психологията на младите съдържа два постулата - първо, претенциите, че са независими, и второ, фактическото положение, че всъщност са част от групата и се подчиняват на стадния инстинкт. Тази зависимост не е черта на днешния ден, нито характеристика само на днешното младо поколение.
Т., завършил преди три години, спортист и военнослужещ: "Отначало бяхме само четирима, но по-късно се запознахме в кафето с други момчета и така образувахме нашата компания. Сприятелихме се и с по-големи от нас и много искахме да приличаме на тях. И ето че един ден един от нас, който беше пробвал трева, се похвали, че било много, много готино. Пробвахме всички и по този начин се запознахме с новия член на нашата компания - марихуаната. След като пушиш, започваш да се чувстваш весел и виждаш живота само от най-хубавата му страна. В началото не пушехме много, даже рядко беше, но сетне... А някои преминаха на твърд наркотик - хероин. Така се разделихме, от добри приятели се наложи да станем непознати. Предпочетох да се разделя с тях, а те го приеха като скарване. Аз спортувах, виждах, че не ми стигат силите, наяве разбирах как ме разбива наркотикът, макар и лек.
След година започнахме отново да се събираме, но вече знаехме кой се дрогира, кой - не, и по този въпрос избягвахме да разговаряме, за да не се скараме отново. Приятелите обаче не бяха същите. Бяха се променили и външно, и вътрешно. Говореха ни, че било по-хубаво дори от секса, че се чувстваш спокоен, все едно умрял, и нищо лошо вече не може да ти се случи. И пак се разделихме. Просто
дрогата бе станала за тях единствена цел в живота
Обсъждаха само къде какво може да намерят, колко струва, пък и ни искаха по приятелски пари, за да се дрогират. Те така се бяха закачили, че вземаха дрогата не за удоволствие, а за да живеят. Отслабнали, почернели, дори малко пиеха вече. Питах ги в началото защо не спрат, а те ми казваха, че искат, но не могат, болките били страшни. Що се отнася до снабдяването - хероин се намира лесно, дори не е скъп, а всички от нашата възраст знаят къде и кой го продава."
Наистина постоянните посетители на дискотеки и определени кафенета знаят кои са пласьорите. Но това са обикновени дребни риби, продаващи определен брой дози и сами обвързани от наркотика. Преди две години в Добрич се обеси 18-годишно момче. Похарчило взети назаем пари за собствени нарконужди и в безизходица се самоуби. Авторът го познаваше - тихо, кротко момче, но някак си отвлечено от реалността. Досега в Добрич е осъден само един наркопласьор. Обясненията са и приемливи, и наивни - трудно се добивали доказателства, пласьорите носели само по няколко дози, все още съдилищата са снизходителни. Но ето какво разказва едно момиче: "Всички знаят кой продава наркотици. Влезте в заведението и вижте към коя маса не секва потокът от хора, вижте как оставят нещо и вземат друго. Сутрин от една известна дискотека лелките измитат цели кофи с игли, при това ги изхвърлят пред погледите на обикалящите полицаи, но никой от нищо не се интересува. Явно има много заинтересовани в това."
Изследователите на проблема изнасят все още "нормални" цифри - 4 % от учениците пушат марихуана, 4 % вземат хапчета, с твърд наркотик живеят едва 1 %. Но това са цифри, получени от анкети, а много от зависимите не участват в такива мероприятия. Освен това в болнични заведения попадат предрогираните и младите в крайна степен на зависимост, а другите, наркоманите в началната, все още възможна за лекуване степен, остават далеч от погледа на специалистите. Едно от срам, друго от нежеланието да приемат, че грешат и се самоубиват, трето, от страха пред общественото мнение. А съществува и страх от наркопласьорите. Преди две години такива търгаши бяха пребили от бой нещастен баща, защото си позволил да отведе сина си на лечение в специализирано заведение и им отнел един богат потенциален клиент. Сега долната граница на приемани в болница наркомани е 12 г., горната - 20.
Специалистите отбелязват, че
80 % от зависимите започват от любопитство
Ето какво казва един младеж, успял да се откъсне от зависимостта си от наркотика и "приятелската" компания: "Първия път пробваш от любопитство. Сетне идва вторият, третият. Забравяш за проблемите си и се чувстваш номер едно в света. Освобождаваш се от всякакви задръжки - нищо не мислиш, нищо не те интересува. А после идва зависимостта. Сутрин, като отвориш очи, започваш да мислиш откъде да намериш пари за дневната си доза. И един ден, когато се окаже, че са свършили, започваш да правиш сметки какво да продадеш. Отначало се стремиш вашите да не разберат, че изчезват разни неща, но сетне вече това не те интересува - важното е да има пари и дрога срещу им. Когато няма вече нищо за продаване, започваш да крадеш. И хич не се страхуваш, че ще те хванат, защото болката от липсата на наркотик е по-страшна.
Като се надрусаш, губиш представа кой си и къде си. След като се отървах от тази зависимост - не питайте как, страшно беше!, - се нагледах на такива гледки с отвращение. Очите са затворени, текат някакви лиги, от устата излизат жалки подобия на думи - абсолютен парцал. Когато това жалко същество се осъзнае, има два варианта: или да се самоубие чрез свръхдоза, или да направи по-страшното - да се лекува. Аз съм минал по тоя път и казвам: по-добре не започвай, защото не знаеш как ще свършиш."
Но къде да отиде един млад човек в свободното си време, с какво да запълни часовете извън съня и училището? Малцина могат да поемат пътя на спорта, пък и сегашната комерсиализация не дава възможност на дете от типичното българско семейство - недотам заможно, проблемно - да спортува просто за себе си. Манталитетът на новата държава, изграждана на базата на пазарната демокрация, принизява образованието. Библиотеките са празни, фолклорните и модерни състави не могат да поемат всички, затова пък американските нискокалорични филми насаждат потребителското чувство от типа "Живей за деня". Телевизията поднася купища сладникави сериалчета и цели камари античовешки филми, бъкащи от кръв, кошмари, смърт. Ако има някаква ценност, признавана от всички философи през всички векове, това е човешкият живот. Пренебрежението към него, демонстрацията на силата и победата й над мисълта, възхвалата на безмозъчни мускулести герои, които убиват за добро утро, се възприема по-лесно, отколкото извечните идеали, над които трябва да се мисли. Натрапчивата танцова музика задръства съзнанието, ангажира го много по-непосредствено, отколкото класиката, която изисква определено усилие, знания, интелект.
Причини за нарастващата наркомания е и натрапваната ни всеобща безнадеждност
в обществото, в държавата, в народа. Бягството се превръща в единствен изход. Единият път води на Запад, но там искат и труд, и интелект. Вторият път е интелектуален - чрез изкуството, чрез интернет, чрез себе си да живееш в днешната безнадеждна обстановка и да я напускаш поне от време на време. Третият е най-пряк - алкохол, наркотични сериали, истинска дрога. Така започва и друг наш герой, завършил миналата година, успял овреме да се откъсне от компанията. Момчето вече следва и разказът му, почти литературен, показва какъв перспективен млад човек можеше да се затрие:
"Шматкаш се безцелно по улицата, чудиш се в кое кафене да се забиеш. Вкъщи - проблеми, в училище - пак, с гаджето - също. Всеки ти играе накриво. Виждаш някой познат, в разговора "случайно" намекваш за дрога (като предварително знаеш, разбира се, с кого разговаряш). След десетина минути си напазарувал. Скатаваш се някъде, мислиш си: "Що пък да не се надрусам и без това тоя свят не заслужава да го гледам." Задължително си в някаква компания - само съвсем пропадналите карат поединично. Отначало ти е съвсем безразлично, някой прави една простотия, друг - друга, но е готино. Така го приемат всички. Поне докато могат да възприемат. В един момент вече се чувстваш като шеф диригент, все едно целият град за теб бачка. Правиш си каквото ти кефне - ругаеш всички наред, готов си да се биеш. Преливаш от енергия. И в един момент свършва. Силите те напускат, неуравновесен си, залиташ. Започваш да правиш неща, които чак на другия ден ще ти разказват (ако има кой). Сядаш някъде, почти никого не разпознаваш, пък и не те интересува никой. Докато се оправиш напълно, ти не си човек, а някакво живеещо по инерция същество. Оправянето е възможно по два начина - или да се надрусаш отново, или да преминеш през ада на отказването. Аз го предпочетох, за да мога сега да съм поне в реалния свят на хората. По-добър е от измисления, фалшив и платим с живота рай на дрогата."
Опасността вече е реалност. Дрогата навлезе у нас и отнася децата ни. Време е специалистите, органите на сигурността, педагозите, родителите да спрат настъплението на смъртта към младите. И това не става само с лекции, с филмчета, с анализи. Защото младите дремят на лекциите, пренебрегват поученията, не обръщат внимание на анализите.
Песимистите говорят и за планирано настъпление на дрогата у нас. Това ми напомня един фантастичен разказ. За млади хора, които живеят на планета, цялата покрита с прекрасни цветя. Радват се, танцуват, забавляват се. И в унес берат цветята, които трупат на камари край красива бяла кула. А всъщност са дрогирани, подсъзнателно подтиквани цял ден да берат памук и да го трупат край фабриката. В замяна получават прекрасния сън - един въображаемо красив и желан свят.
Такава ли съдба желаем на децата си?
ГЕОРГИ КОНОВСКИ