ЧЕРНО МОРЕ бр.1026 от 18.5.2001 : Личности

Маргарита Хранова: Животът ми е музика

Бащи и пастроци

Маргарита Хранова: Животът ми е музика
Всичките си песни изпях с любов
Маргарита Хранова е едно от най-ярките имена в българската попмузика. Известно е, че почти всяка нейна песен се превръща в безспорен хит. Затова не са малко и спечелените награди по различните сцени у нас и в чужбина, както и аплодисментите, поднесени от публиката за изкуството на Марги. Все по-често тя се появява и в едно ново амплоа - това на актриса. Успешно дебютира на театралната сцена със "Страстно, сластно и горчиво". Последва "Едмънд", а сега вече играе и в най-новата постановка на театрална формация "Мисия Кастинг".
През тази година Марги има още един повод за радост - 30 години на музикалната сцена. Твърди, че този своеобразен юбилей не е повод за равносметка, защото тя е свикнала да гледа винаги напред. А ако я питате какъв е животът й, категорично отговаря - "Животът ми е музика".
По повод юбилея БНТ ще направи специален филм, който носи красноречивото заглавие "На сцена", а на пазара ще излезе антология в три части със златните хитове на цветето на българската попмузика през годините.

- Марги, в последно време свикнахме да ви виждаме в една нова роля - тази на актриса. Как се чувствате в това ново амплоа на сцената?
- Много ми е интересно. Вече се чувствам по-сигурна, тъй като постановката "Кастинг" е третият поред спектакъл, в който участвам след "Страстно, сластно и горчиво" и "Едмънд". С всяка изминала година натрупвам определен опит и до известна степен рутина и се успокоявам на сцената. И все пак това не е моето амплоа. Голямото ми притеснение е да не забравя текста.
- Доста умело съчетавате театралното действие с Вашите песни. Каква е формулата за добро партньорство на сцената?
- В процеса на работа е съвсем нормално човек да успее да постигне добро партньорство. А в случая и актьорите, с които се срещаме на сцената в лицето на Ивайло Христов, Дони и Антоанета Добрева-Нети, са достатъчно отговорни и талантливи. Ролите, които играят, им допадат, и те, както и аз излизаме с особено удоволствие на сцената. И така се получава някакво взаимно усещане. Така че е приятно.
- Добър режисьор ли е Ивайло?
- Прекрасен. Още повече че за не повече от 15 репетиции направихме цялата постановка. Лично на мен ми беше много лесно да вляза в ролята на героинята си. Още повече че Ивайло беше много ясен в тълкуванията си. Той много точно ме насочи към това, какво трябва да се постигне като образ в тази роля.
- Какво е да играеш самата себе си и същевременно да не си ти, да избягаш в определена степен от своя образ?
- Различно е. Да играя себе си, от една страна, е добре. От друга, нюансите, които не са твои, трябва да се опиташ да ги предадеш артистично. Но човек има в живота си моменти и на голяма лудост, и на тъга, и на разочарование... И без да иска, влиза в роля, която по принцип не е негова.
- Сега към кого се причислявате - към артистите или към музикантите?
- Е, разбира се, че към музикантите. Двете ми роли на певица и актриса се допълват. Когато представяш една песен, вярно е, че говориш чрез музиката, но самият текст го поднасяш чрез цялото си излъчване на сцената.
- Тази година правите юбилей - 30 години на сцената. Как определяте живота си - животът ми е музика, театър или...?
- Това си е моят живот. Но мога да кажа, че е бил музика. Театър не. Макар че донякъде във всеки един живот има малко театър. Но като цяло винаги е бил музика, песен.
- В една от вашите песни се казва - всичките си песни изпях с любов. Коя от тях ви е най-скъпа?
Вярно е, че всичките си песни изпях с любов. Но много обичам песента си "Устрем", която е включена и в "Кастинг". Тя ми е донесла много награди. Не мога да пропусна и песента "С любов", която много се харесва и от публиката.
- Отказвали ли сте песни?
- Да, разбира се. Отказвам песни, които не ме вълнуват, не ми допадат.
Прави впечатление, че в различните етапи на своята кариера обичате да работите с различни автори. А през последните години предпочитате нови имена.
- Да, защото обичам да експериментирам. За мен младият човек, младият автор дава нещо ново от новото време. Това допринася и за освежаване на моя репертоар.
- Името ли прави песента хит или хитът - името?
- Понякога името прави песента. Но зависи много и от това каква е тя. Има случаи, когато и името не може да я превърне в хит. Много често една хубава песен, която е изпята добре, ако е поднесена с усет, с чувство за мярка, може да те направи популярен. Много е важно да не останеш само с едно хитово изпълнение.
- Приемате ли тези 30 години на сцената като повод за равносметка - за това, какво сте постигнала до момента и какво трябва да направите в бъдеще?
- Не, не обичам да си правя равносметка. Вярно е, че понякога си спомням за отминали неща. Но само за хубавите моменти, за лошите забравям. Винаги мисля за нещата, които ме очакват в бъдещето, с идеята да постигна нещо ново и различно, нестандартно спрямо това, което съм правила до момента. Същевременно обаче се стремя да не излизам от собственото аз.
- Какъв е стилът Марги Хранова?
- Откровен. Стилът е откровение.
- Марги, БНТ подготвя и филм за Вас по повод юбилея. Как ще бъде озаглавен той, какво ще представлява?
- Работното заглавие е "На сцена". Всеки сам може да си зададе въпроса на коя сцена. Дали на голямата сцена на живота, дали на музикалната, дали на театралната и дали моят живот е на сцена. Идеята ни е да направим нещо хубаво и нестандартно и да вплетем в този продукт и неща от театъра.
- Известно е, че сте зодия Стрелец. Накъде насочва оттук нататък своите стрели Марги Хранова?
- Имам намерение да направя голям концерт в края на годината, придружен с издаване на албум. Предвиждаме да бъде издадена антология в три диска. Единият от тях ще бъде Марги и приятели, а другите два ще са с т. нар. златни хитове през годините, които съм изпяла. Идеята ни е да покажем един цялостен облик на моя творчески път. Като бонус в тези дискове ще има и по една съвсем нова песен.
- Как се възприема като човек цветето на българската попмузика?
- Опитвам се да се справям с всичко. Отговорна съм. Упорит човек съм. Сериозно подхождам към всичко. И не съм лош човек. Забравям лошите неща и прощавам. Искам и децата ми да бъдат отговорни към всичко, което ги заобикаля. Безотговорността е голям бич за обществото.
- Каква е цената на успеха и как се създава стойностно изкуство днес?
- С добър екип, с професионалисти, с чувство за мярка, за вкус, с откровеност към публиката. Много е важно да се получи диалог с нея. Добро изкуство се прави с много талант. Преди всичко трябва да имаш дар Божи.
АНИ ДИМИТРОВА

Бащи и пастроци
След толкова години той с нищо не се е променил. Все същата невчесана коса, същите възгруби напукани ръце, трескаво блеснали очи и износената ватенка, в която е зъзнал през нощите в пущинаците около Шерба и Бърдарево. Самотата ли му е омръзнала, или глиганите са се свършили? Той мълчи, той отдавна е в един друг свят, несретният пещерен човек от Мадара, харамията, ловецът и писателят Тодор Ризников. Питам се отде се е взел тук по това време и какво иска да ми каже, а той изчезва внезапно, както се е появил, сякаш нетърпелив да остане сам навън в хладната нощ. Или отново да се запилее без следа, и след време неочаквано да се върне в гарсониерата на "Цар Освободител" - както винаги странен, отнесен и неразгадаем за околните.
Живеем врата срещу врата, терасите ни са една до друга и аз прекрасно знам откъде вече цяла седмица идва на вълни тази нетърпима воня. Надничам и виждам един охранен полуразложен язовец, последната ловна слука на Тодор, да виси окачен така, че да го забелязват чак от другия край на улицата. Бързо отивам на отсрещната врата и натискам звънеца. "Комшу, забравил съм го, мамка му, отиде ни кебапа"! Покъщнината се състои от един сламеник, маса, стара пишеща машина и отслужил електрически котлон, на който, направо върху паркета, се пекат две зелени пиперки. Подът почти не се вижда от разхвърлени в безпорядък десетки изписани листи и Тодор безгрижно шета върху тях - в гарсониерата се ражда романът "Ловецът на диви патици". За пиперките се грижи Васил Радевски, обиден от съдбата неоценен поет и безпаричен бохем, великодушно подслонен тук за някой друг ден. "Василе, ето тези стотинки, скокни да купиш половинка типов." Васил пъргаво изтрополява надолу по стълбите, а Тодор ме гледа многозначително през зацапаните си очила и вдига пръст: "Лунно вино пих щастлив. - Това го е писал той, комшу, ей това магаре. Храня го, защото е талантлив!"
Не зная кои си спомнят днес за Тодор Ризников или разлистват неговия роман, в който авторът убедено виждаше една неповторима и пълна с драматични сблъсъци сага за нашето объркано съвремие. Не зная също дали Васил се възкачи при богоизбраните на Парнас като един съвременен български Пол Верлен. Никой не може да предрече бъдещето на вкусилите от славата и на безбройните изкушени, които сънуват все отминаващото ги признание. Заглъхват имена, които дълго не помръкваха на литературния небосклон не само с дарованието, но и с шумните си вражди и взаимно отрицание. Сега те почиват в мир и съгласие, навеки побратимени от забравата.
Дори и в късните нощни часове не намалява човешкият поток край магазините на булевард "Сливница", където някога се помещаваше варненската Концертна дирекция. Много културни начинания поеха пътя си оттук, за да разнасят по света името не само на Варна, но и на страната ни. За тяхното начало сега малко се говори. Появяването им в нашето духовно битие е свързано или стана възможно във време, за което просто не е прието да се казват добри неща. Но те са по-силни от земните суети и страсти.
Не зад тежките завеси на някой министерски кабинет, не на исторически конгрес или пленум, а в тези скромни канцеларии и съвсем наблизо, в операта, се роди дръзката идея - във Варна да бъде създаден международен балетен конкурс. Първи заговориха за това бившият оперен певец Димитър Кючюков, назначен за ръководител на концертната дирекция, балетмайсторът Стефан Йорданов и тогавашният директор на операта Емил Трифонов. Някои поклащаха скептично глави, други наричаха идеята нереална, провинциално-романтична, дори грандоманска, а трети съвсем делово, по български, се заеха да я погребат още в зародиша й. Тогава започна голямото ходене по мъките на тримата варненски мечтатели, които се оказаха по-прозорливи от много свои съвременници. Докато в един хубав летен ден на 1964 идеята възтържествува с подкрепата на цялата културна общественост и това беше може би най-ценната отплата за Димитър Кючуков, Стефан Йорданов, Емил Трифонов и за всички неспоменати тук техни съмишленици.
Помните ли хилядите възторжени поклонници на Терпсихора, които летният театър едва побираше, възторжените овации и битките за заветните входни билети, коментарите и отзивите, които продължаваха месеци след последния концерт на наградените. На конкурса отдадоха много от себе си великата Галина Уланова, Юрий Григорович, Владимир Василиев, Алисия Алонсо, Арнолд Хаскел, Екатерина Максимова, Нина Кираджиева, Вера Кирова, Красимира Колдамова и много други звездни имена. Бедни и неуверени в себе, ние все още не вярвахме, че Варна неусетно се е превърнала в Мека на световния балет.
Успехът винаги има много бащи, милозливи пастроци припознават чужди деца за свои и наивно вярват, че току-тъй може да се заличава паметта за миналото. Голям грях ще е, ако оставим само най-ревностните изследователи и летописци да откриват в архивите и да припомнят приноса на триимата скромни варненци в духовното себеутвърждаване на нашия град. Те едва ли са го направили, за да носят някога улици техните имена, или благодарни ръце да оставят цветя на гробовете им.
Нищо, че без тях гордостта на Варна и България - Международния балетен конкурс - просто нямаше да го има.
НИКОЛАЙ ДИМИТРОВ