ЧЕРНО МОРЕ бр.1029 от 22.5.2001 : Интервю

Преподавателката по пиано и зам.-директорка на СУИ "Добри Христов"

Преподавателката по пиано и зам.-директорка на СУИ "Добри Христов"
Преподавателката по пиано и зам.-директорка на СУИ "Добри Христов" Миряна Савова пред "Черно море"
Свиренето на пиано е като потапяне в океанa
ВМЕСТО ВИЗИТКА
Миряна Савова е варненка. Завършва Държавното музикално училище "Добри Христов" (днес Средно училище по изкуствата "Добри Христов"), Музикалната академия при проф. Мара Петкова. Връща се във Варна като преподавателка по пиано. В артистичната й биография са записани и множество самостоятелни концерти, изяви в камерни ансамбли, записи в Радио Варна. Носителка е на "Златна лира" - най-високото отличие на Съюза на музикалните и танцови дейци в България. Синът й Владимир е финансов анализатор в московския офис на швейцарската банка UBS. Дъщеря й Марина завърши пиано в СУИ "Добри Христов" и Музикалната академия в София, в момента специализира ансамблово свирене в Кралската музикална академия в Лондон. Съпругът на Миряна - Николай, е главен механик в Параходство "Български морски флот".
- Обикновено бъдещият музикант расте в музикална среда. И Вие ли наследявате родова традиция?
- В рода ни няма професионални музиканти, като се изключи това, че баба ми - майката на майка ми - е имала хубав глас и е пеела чудесно, знаела е много песни. Насочването ми към пианото стана случайно. В детските игри една приятелка ми каза, че щяла да учи в Музикалното училище. Изведнъж реших, че искам страшно много да свиря на нещо. Но винаги съм се заслушвала във филмовата музика и след това съм я възпроизвеждала. Започнах на шега да свиря на пиано, когато тръгнах на училище. Баща ми - Иван Станчев, пътуваше. В негово отсъствие аз на шега влязох в Музикалното училище и се наложи майка ми да търси пиано под наем. До VII клас държахме чуждото пианото, тъй като не се знаеше дали ще продължа, или ще се откажа. Обаче продължих. Въпреки всички удачи и неудачи - кой ученик ги няма, родителите ми ме подкрепиха, но изборът на професия си е лично мой.
- Детството на музиканта е ограбено - вместо да играе, детето свири. Така е в повечето случаи. И при Вас ли беше така?
- Аз съм била по-затворено дете, но не мога да кажа, че съм нямала детство. Действително, ако човек иска да се развива, трябва да отделя малко повече време от игрите, за да свири. Но свиренето не ми е пречило на игрите, тъй като съм имала желание да свиря - кога повече, кога по-малко, разбира се, като всяко дете.
- Кое у Вашите преподавателки по пиано Кети Маринова и Катя Цветкова Ви е било много полезно?
- Бях дете, когато започнах да свиря при Кети Маринова. Тя е изключително топъл и ведър човек. Отнасяше се към нас с изключителна любов, винаги намираше начин да ни поощри, да ни окуражи. Тя и до ден-днешен е много слънчев човек. Катя Цветкова също се отнасяше с любов към учениците си, но имаше много високи професионални изисквания - една изключителна професионална школа, която не можеш да караш как да е. Обучението при нея ми даде много стабилна база за развитие и за градене нататък.
- Възможно ли е в годините, когато трябва да свири най-различна музика, пианистът да си позволи да има любими композитори?
- Мисля, че един пианист не може да владее всички стилове и че към някои изпитва особени предпочитания. Аз например много обичам Бетховен още от ученическите си години, а също и Шуман, и Шопен. У Бетховен ме привлича съчетанието на драматизма с лиризма. Той има великолепни сонати, които започват да се свирят сравнително в ранна възраст. Има и великолепни концерти, багатели, вариации... У Шуман харесвам неговата фантазия, която се съчетава с хармонията, със звука по невероятен начин. И Шопен е творил по същото време, в което работи Шуман, но неговият фин лиризъм е много различен. От българските композитори обичам да свиря и да преподавам Панчо Владигеров, Веселин Стоянов, Любомир Пипков. Търся и нови, непознати произведения - човек трябва да види какво е предизвикателството на днешния ден.
- А коя е най-подходящата възраст детето да започне да свири на пиано?
- На 3 - 4 години е прекалено рано. Има случаи, но те са изключително редки. Мисля, че е най-подходящо детето да започне да свири една година преди I клас, когато е придобило вече някакви слухови представи. При всички случаи обаче свиренето трябва да е като игра.
- Обсаждат ли Ви все още амбициозни родители, както някога, които смятат, че тяхното дете е гений?
- Днес родителите имат по-различни грижи и затова намаляха тези, които искат детето им да свири на пиано. Това е свързано, разбира се, и с купуването на инструмент, а пианото е твърде скъпо. Като че през последните години други специалности станаха по-модерни - икономика, право. Но не бива да се забравя, че изкуството развива у детето много личностни, умствени качества, възпитава вкус, който после може да се противопостави на пошлото.
- Впрочем раждат ли се и днес гении?
- Гении се появяват сигурно веднъж на десетки години. Във всеки случай аз не съм учила гений, но съм учила много талантливи деца и в момента имам едно много талантливо дете, което за една година се яви на три конкурса и спечели награди и от трите. Имала съм доста талантливи ученици, които са доказвали своята дарба на концерти, конкурси, фестивали у нас и в чужбина.
- Има ли опасност музикалният педагог да пропусне таланта?
- Ако педагогът има достатъчно опит и знания, мисля, че не може да го пропусне. Имали сме в училище много случаи, когато на приемен изпит се явява дете, което не е учило в музикална школа, назад е с материала или пък пиесите са не дотам добре изработени, но като видим, че у него има потенциал за развитие, ние го поощряваме.
- В този продължителен период на развитие разочарованията повече или по-малко са от успехите?
- Разочарованието съпътства целия процес на развитие. Свириш, свириш и мислиш, че си постигнал нещо. Отиваш на урок или излизаш на класова продукция - не се получава това, което очакваш. Има и такива случаи, разочарован си и си казваш: край, няма да се занимавам повече с това. То пък всичко е улегнало в главата ти и ти излезе. Такива неща са спътници в развитието на всеки музикант. Най-трудното според мен е пианистът да започне да усеща мелодията, да развие чувство за разнообразие на звука, да преодолее естественото разделение между тоновете, което се получава поради това, че звукът при пианото се извлича чрез чукчета и струни. Това става след дълъг процес на обучение. Има надарени деца, които отрано могат да постигнат това, но ако няма развитие на вътрешния слух и на фантазията, добро звукоизвличане трудно се постига.
- Бързото свирене е ефектно, но малцина са перфектни в изпълнението си. Това мода ли е, желание да се блесне, или е нещо друго?
- Винаги е имало увлечение по безумно бързото свирене. Има и пианисти, които само съзерцават красотата на тона, без да имат необходимите сръчности. Най-доброто е разумният баланс - съчетанието между техническите възможности, начина на контактуване с клавиатурата, педализация и много други неща. Тогава пианистът има възможността да разкрие съдържанието на музиката, която изпълнява. За пианистите първите години са много лесни, защото звукът не се търси, а е с определена височина. Доста бързо детето се научава да свири с две ръце. Но колкото повече време минава, толкова по-ясно разбираш, че свиренето на пиано е като потапянето в дълбоките води на океана - трябва да имаш знания, умения, сръчности, за да успееш да разкриеш съдържанието на големите и сложни произведения.
- Професията на музикалния педагог е малко по-различна. Може ли от всеки пианист да излезе добър педагог?
- Не може всеки да бъде музикален педагог. Животът и практиката са показали, че добрият инструменталист не винаги може да избере най-подходящия начин, чрез който да разкрие музиката пред детето и да го поведе по най-добрия за него път на изкуството. Мисля, че даже с малките е по-трудно. Пред тях човек трябва да е и актьор, и да играе, да се опита да разбере как възприемат действителността, какво става в главичката им, трябва да знае, че в този ранен етап те се нуждаят от поощрение малко повече, въпреки че трудно напредват. При по-големите пък е необходимо да се намери онова зърно, от което трябва да започне да се развива бъдещият изпълнител, защото всеки носи в себе си някакъв потенциал - един повече, друг по-малко. Музикалният педагог трябва да намери най-верния път към онова, скритото, което носи у себе си младият пианист, и да го разкрие.
Откровено казано аз не съм мечтала да стана преподавателка. Може би мечтаех не толкова за солистична кариера, колкото за ансамблово свирене. Но навремето имаше задължително разпределение, а за да останеш в София, ти трябваше жителството... И се върнах във Варна. Работата в училище постепенно ме увлече. Като видиш, че неколкогодишният ти труд дава резултати, не можеш да не се чувстваш удовлетворен.
- Музикалното образование в България беше доскоро много качествено. Каква е ситуацията сега?
- Запазва се и то благодарение на донкихотовщината на преподавателите, на техния идеализъм. Това важи за всички мои колеги в училище. За съжаление днес много талантливи млади хора, които завършват Музикалната академия и продължават обучението си зад граница, не се връщат в България, след като завършат. Каним наши бивши възпитаници, но те отказват и търсят изява в София или някъде в чужбина. Жалко, защото преподавателската професия е интересна, всеки ученик те изправя пред ново и различно предизвикателство. Именно това е нещото, което ме увлече.
- А като педагог имате ли самочувствие?
- Имам самочувствие и не бих искала да си сменя професията с нищо друго. Авторитетът на българския учител наистина падна, но ако човек е професионалист, той ще знае, че е на мястото си. Като преподавател мисля, че съм постигнала резултати със своите ученици, които ме радват. Техните успехи и досега ме вълнуват. Получила съм и признание, канена съм два пъти в Брашов и три пъти в Букурещ за член на международен конкурс. Много ангажименти имам с националния конкурс "Фридерик Шопен" във Варна, на който училището е съорганизатор. Конкурсът от тази година вече е международен. Това са все страни от работата ми на преподавател, на заместник-директор. Не мога да не се чувствам удовлетворена.
- Преодолява ли се страхът или сценичната треска, както е известно това чувство в музикалните среди?
- Страхът идва, когато ученикът не е подготвен. Ние организираме много класови срещи, продукции, където децата могат да си изсвирят един-два пъти своя материал, преди да се явят на голям концерт, на изпит или на конкурс. И те придобиват опит. Когато ученикът е талантлив, когато е работил достатъчно, тогава страхът е на второ място. Нормално е всеки да се притеснява, ако го няма това вълнение мисля, че изпълнението ще бъде механично и няма да е емоционално обагрено. Въпросът е тази сценична треска да се овладее и да се насочи към емоционално и хубаво свирене.
- По-различно ли е усещането, когато Ваши ученици се явяват на конкурс например?
- Учителят е винаги в предприпадъчно състояние. Аз винаги съм се вълнувала много повече, когато свирят мои ученици, отколкото като свиря аз самата. Като свириш сам, знаеш горе-долу кои и къде са подводните камъни. А в другия случай ти пускаш детето на сцената и не знаеш какво ще стане. Мисля, че добрият, по-скоро предвидливият педагог трябва предварително да разговаря с детето какво да направи, ако сбърка. Имало случаи, при които то спира да свири, става и излиза от сцената, като смята, че всичко е загубено, че светът е свършил, едва ли не.
- Печелившата Ви формула в живота коя е?
- Човек да не прави нищо против собствената си съвест, да бъде в равновесие със себе си.
ОЛГА БОЕВА

© 1998 Черно море . Всички права запазени