към първа страница
съдържание търсене
Топ новини
Анализи
Афиш
Телеграфно
Читателски клуб
Интервю
Мнения/Коментари
Криминална
Личности
Новини от света
Новини
Пазар
Спорт
Скорости
Стъргало
в рубриката
 
  • Страшно е да не можеш да планираш бъдещето си



  • Заглавна страницаКъм титулаСъдържаниеТърсенеTriada Online

    Страшно е да не можеш да планираш бъдещето си
    Най-голямото разочарование днес за д-р Иван Войнов е, че тъпчем на едно място
    Д-р Иван Войнов - днес главeн асистент в направление психиатрия към Многопрофилната болница за активно лечение "Света Марина" - Варна, е посветил на психиатричната практика 27 години. Кореняк варненец, роден на 25 септември 1949 година в семейството на видния и уважаван юрист Войно Войнов. Възпитаник на Медицинския университет в родния си град. Бивш велик депутат.
    Записах медицина с идеята да стана психиатър. Тази проблематика винаги ме е интересувала. Исках да уча антропология, но по онова време нямаше такава възможност. Никога не съм съжалявал за избора, винаги съм се чувствал уютно в тази специалност, така е до ден-днешен, убеден е д-р Войнов.
    Родителите му не са се опитвали да повлияят върху неговия професионален избор. Приемат го като нещо естествено, дори го подкрепят. Има период, в който той и баща му обединяват усилията си и подготвят поредица публикации, посветени на съдебната психиатрия, които намират добър прием в обществото.
    В България, така също и във Варна, психиатрията има солидни традиции. Психиатричният диспансер съществува от началото на 50-те години. Д-р Головина, една от първите български психиатри, известно време практикува във Варна. Един от значимите български психиатри д-р Михаил Илиев, създател на психиатричната клиника в Бяла, Русенско, е варненец, който след пенсионирането си години наред практикува във Варна и въвежда доста психотерапевтични техники. Не съм започнал на чисто, уточнява д-р Войнов. Е, вярно, в очите на мои познати
    професионалният ми избор им беше странен
    Лекари, приятели на моите родители, виждаха реализацията ми в друга насока - като хирург, ортопед, нещо, свързано със соматичната медицина. Затова изборът ми им беше малко странен.
    Не би казал, че отношението на българина към професията, т.е. към труда, съществено се е променило. Напротив, смята, че интересът на младите хора към високото образование не е променен съществено. Промените са в това, че много от млади хора, след като получат висшето си образование, не могат да намерят реализация в България и напускат страна. И което е по-лошото, повечето от тях никога няма да се приберат. В подобни ситуации сме били и в други времена и при други обстоятелства, но тогава значителна част от емиграцията, след като е направила някакъв капитал, се е връщала обратно и влагала парите си тук. Докато сега изгледите са доста песимистични. Може би едно от най-страшните неща в нашето всекидневие е
    липсата на лична перспектива
    Човек не е в състояние нито да прогнозира, нито да планира личното си бъдеще в едни по-обозрими срокове. Това особено много важи за младите хора. Иначе българинът продължава да тачи образованието, но условията, в които живеем, започват да обезценяват тази стойност. Какво от това, че си получил висше образование, като след това трябва да отидеш да работиш като сервитьор или някаква друга неквалифицирана работа. Не че в това има нещо лошо, убеден е той. Напротив, много хора в чужбина, докато учат, извършват неквалифицирани работи, а това е важно, защото човек започва да уважа труда по принцип, започва да уважава парите. Но при нас излизаш от университета и знаеш, че перспективата ти е никаква.
    Признава си, че му е трудно да прецени какво от стойностното в ценностната система на българина е останало днес, защото нещата се промениха много. Страхува се да прави обобщения, но забелязва, че ценностната система на новите поколения е доста материалистична. В това няма нищо лошо, убеден е той, но моделите на поведение, които следват, като че ли не са най-добрите за подражание.
    А какъв пример може да бъде набързо успелият, безскрупулният,
    безпардонният човек. Може би за хората от неговото поколение, възпитавани в други условия и с други ценности, нещата не могат да се променят съществено. Някак си е трудно на 50 години човек да тръгва срещу себе си и да приема чужди ценности. Надява се с времето нещата да улегнат отново и стойностното, което малко или много ни е запазило като народ в продължение на хилядолетия, отново да заеме своето достойно място. Но перспективите във всеки случай не са толкова добри. Затова и тези хора се чувстват безпомощни и доста неуютно в динамично променящата се среда...
    Най-голямото му разочарование днес е, че тъпчем непрекъснато на едно място, че се създаде порочният модел, който неправилно се нарича двуполюсен. Светът е устроен полюсно и в зависимост от това в политическия живот например има управляващи и опозиция. Смисълът е да се създава онази градивна енергия, която да движи обществото и държавата наред. За съжаление това не се получава у нас. И сега, няколко месеца преди парламентарните избори, той не смята, че ще има промени, макар че нещата са назрели. Но доколко това ще се реализира във вота на избирателите, доколко ще донесе някакви реални промени и в политическия, и в социалния, и в икономическия живот - защото всички те са функция една от друга, т.е. тясно зависими - е доста трудно да се каже, а и вече не е такъв оптимист, за да товари следващите избори с някакви големи очаквания, признава си той...
    Мъжката част от семейство Войнови винаги се е интересувала от политическия живот на страната. Войно Войнов - бащата на д-р Войнов, човек с изострено гражданско чувство, бе първият демократично избран кмет. Татко никога не е бил аполитичен. В кръга, в който се движеше, бяха все издигнати интелектуално хора, за които политиката беше важна част от живота. Сред болезнените теми преди 10 ноември 1989 година са
    безобразията, двойният стандарт, лъжите,
    непрекъснатите разминавания между думи и реалност, липсата на перспектива, таванът, който партията държава поставя пред хората, невъзможността да направиш кариера, ако не влезеш в рамките, поставени от партията. Всичко това, разбира се, го измъчваше определено и затова посрещна с големи надежди промените и активно се включи в политическия живот, разказва Войнов-младши. Убеден е, че семейството е мястото, където се оформят ценностната система и възгледите за живота. Така си обяснява и спонтанното решение баща и син, без взаимно да се договарят, да се включат в политическите промени, настъпили в началото на 90-те години. Води ги, разбира се, мисълта, че нещата ще се променят.
    За жалост обаче и разочарованията идват много бързо. Най-голямото може би е, че нещата се повтарят, а в някои отношения - и в доста уродлив вид. Би било нечестно да кажа, че не настъпи нищо положително. Фактът, че можем да си говорим за тези неща и те да излязат във вестник, е неоспоримо положителен факт. Но имаше неща, които можеха да бъдат избегнати. Очевидно психиката ни е доста обременена и е по-лесно да се връщаме към онези модели, които задоволяват лични потребности, корпоративни интереси, трудно ни е да излезем от тях и да погледнем на нещата по-различно. Резултат на всичко това е и днешното състояние на нещата, убеден е д-р Войнов.
    Българинът е духовен човек, смята той, и въпреки това е позволил на бездуховността да цъфти. Затова определена вина имат и управляващите и тяхното отношение към изкуството.
    Необходимостта
    човек да общува с изкуство
    е негова вътрешна потребност, която обаче се изгражда с материални средства. Всички тези културни институции, които дават възможност на човека да се развие като духовна личност, се нуждаят от средства. А когато няма средства, те един по един загиват. И какво друго да запълни този вакуум, освен тази, както я нарича Иван Войнов, просташка субкултура, която ни залива отвсякъде и която започва да обхваща все по-големи групи от обществото. Това е страшно, убеден е той, особено във време като днешното, на преход, в което трябва да се съхранят онези духовни ценности, с които трябва да влезем в Европа. Аз винаги съм мислил, че ние сме част от Европа. А че по волята и заради интересите на така наречените велики сили ни бяха отделили и забутали в задния двор на Европа, не означава, че ние не сме част от Стария континент. Напротив, без да бъде признак на голо самочувствие, мисля, че
    и ние сме дали достатъчно много
    в процеса на изграждането на световната цивилизация, убеден е д-р Войнов. Духовното богатство, което имаме, се нуждае от грижите и материалната подкрепа на управляващите. То няма как да се саморазвива или пък да се разчита само на ентусиазма на хората, независимо в какво отношение е - дали в областта на музиката, изобразителното изкуство, театъра, киното.
    А Иван Войнов знае цената на изкуството. Знае и как се ражда едно живописно платно например - съпругата му Маргарита Войнова е сред известните творци на Варна. И общува с много художници. Познава изкуството откъм неговата неизвестна за повечето хора страна - как то се ражда. Знае и трудностите, които картината среща в своя път до зрителя. А всъщност художникът твори, за да направи достъпно своето творение до най-широк кръг ценители. На практика стана така, че в днешно време хората, които проявяват интерес към изкуството и културата, са финансово бедни и голяма част от плодовете на изкуството и културата не могат да достигнат до онези, за които са предназначени. Хората го виждат в изложбените зали, радват му се, но не могат да си позволят да го внесат в домовете си, където е мястото на изобразителното изкуство.
    Светлинки винаги има, защото винаги има ентусиасти, които, вън от всякакви обстоятелства, правят това, което им диктува сърцето и то рано или късно достига до хората, твърди Иван Войнов. И не мисля, че в това отношение нещата са безнадеждни. Но въпреки това творческият процес има нужда от солидна подкрепа, защото всичко друго сравнително бързо може да се навакса, докато за попълване на празнотите в областта на културата е необходимо време. Защото става дума за дълъг процес на натрупване, акумулация на идеи и на възможности. Модерната технология би могла много бързо да запълни липсващото в някоя производствена сфера, докато културата е продължителен, последователен процес и там нещата не могат да бъдат оставени на самотек и без необходимата подкрепа, убеден е той...
    Тези, които познават семейство Войнови-младши, знаят, че домът им е
    уникален духовен оазис
    Още от входната врата те посрещат картини на Марги, както и на много други наши даровити художници. Цветята са другата семейна страст. Сред множеството със своето достолепие се откроява един кактус. Не бих казал, че ми е любимец, обичам всичко зелено, пояснява Иван Войнов. Цветята внасят хармония в душата ни и в дисхармоничния свят, в който живеем. В дома им има най-необходимото, което да им помага да се справят с всекидневния стрес и да ги зарежда с енергия.
    Редом до картините е и една фотография, правена през 20-те години, когато са все още живи опълченците на Варна. Между тях е и един от неговите прадядовци - Никола Бесарабски. За съжаление много често
    историята става жертва на конюнктурата,
    твърди той. Има периоди, когато очевидни неща се отричат, за да бъдат заместени с измислени, търсят се обяснения, които да изглеждат благовидни и в интерес на хора, на сили, от които зависят. Но като цяло мисля, че българинът тачи историята си. В това отношение онова, което правят музейните специалисти във Варна, е похвално.
    Старинните мебели са също нещо забележимо в дома на Иван Войнов. Част от тях са по наследство, част от тях е спасил от унищожение. Имаше един период, в който масово се залиташе по модерната мебел от чужбина, по ония талашитени сандъци и хората с лека ръка унищожаваха сътвореното с много вкус отпреди стотина години - неща, в които майсторът е вложил душата си. А тези мебели са доста по-функционални от съвременните, внасят и по-различна атмосфера в жилището, убеден е той.
    Там, където се съберат повече хора, малко или много започват да рушат, разсъждава над следващия абсурд д-р Войнов. Рушенето не е български патент. Наш приятел французин - проф. Пол Моние, поканен да чете лекции и във Варна, разказа любопитен случай. Швейцарци - еталон в отношението на човека към природата, когато отидат във Франция, хвърлят фасовете и книжките си по улиците, нещо, което в Швейцария не биха допуснали. Изводът е, че в някаква степен човешката природа е склонна да руши, за което има безкрайно много примери.
    Всичко, което е постигнато, е в резултат на строги мерки и санкции, убеден е той. При нас те не съществуват. Правят се някакви опити, пишат се наредби, но нищо от това, което е предвидено като нормативни актове, не се прилага на практика и затова тънем в мръсотия. Странно е, че в началото на третото хилядолетие сме си загубили естетическото отношение към заобикалящия ни свят. Затова д-р Войнов смята, че освен възпитание са необходими и крути мерки. Ако на този, който нарушава природната хармония, не му се бръкне в джоба, ще продължи да прави същото, защото така е лесно и удобно. Иначе има опасност да затънем в блатото на мръсотията - вътре в нас и около нас...
    ОЛГА БОЕВА

    Заглавна страницаКъм титулаСъдържаниеТърсенеTriada Online

    © 1998 Черно море . Всички права запазени